Въпросът е какво правим при това положение: продължаваме да бъдем заложници на организираните малцинства, които деградират социално-културни пространства – било защото искат да изградят анархо-комунистическо общество на „осободените“ по едноименния роман на Урсула Ле Гуин, било защото искат да инсталират жизнени параметри на Шариа – или най-сетне всичките тези саботажни групи бъдат подложени на облагородяващото въздействие на закона и реда
Има хора, които когато не са собственици на даден имот, а само го ползват под наем, просто не го пазят. Европа е в точно тази ситуация – тя бива ползвана от наематели, които не я пазят.
Нещо повече, те я рушат. Тогава опожаряването на исторически сгради, които имат по-дълго родословие от ръката, която ги пали, става логично. Едмънд Бърк пишеше, че яростта и гневът могат да съборят една сграда за половин час, но са нужни сто години, за да се изгради наново. Още повече, че някои сгради не са просто конфигурация от строителен материал и архитектурно настроение, а са визитка на културата, която ги е създала. Затова, когато се пали кметството в Лимож или се разграбва резиденцията на перфекта в Бордо, се плячкосва преди всичко историческо наследство. Когато катедралата „Нотр Дам“ горя преди години, всъщност душата на Европа стана на въглени.
Нека забодем пръст в нервното окончание на текущите размирници, наблюдавани в различни европейски държави, сред които Франция, Италия и Испания.
Социално-икономическите причини за протеста – от общите като инфлацията и западането на качеството на публичните услуги до частните като оскъпяването на жилищата – са легитимен повод за протест. Парадоксът е, че протестът в това му измерение е абсурден: вярно е, че войните на Владимир Путин, Бенямин Нетаняху и Доналд Тръмп доведоха до увеличаване на цените на горивата (а оттам и на всичко друго), но протестиращите искат още от социално надутата държава, която дефектираше още преди войните в Украйна и Близкия изток.
Франция е натрупала държавен дълг, който достига до 120% от БВП-то й, включително заради продължаващите си огромни социални разходи и липсата на реформи. Ако някой мислеше доброто на Франция, трябваше да протестира срещу това – срещу етатистката й организация, която харчи пари, които няма, за да крепи фалиралото статувко. А предвид значението на Франция за Европейския съюз и еврото, тя е като тиктакаща иконмическа бомба в Европа.
Наполеон Бонапарт бе казал, че в революциите има два вида хора: тези, които ги правят, и тези, които се възползват от тях. Именно социално-икономическите причини за протеста се инструментализират като повод за бунтовете на друга група от „революционери“ – мигрантите, които гледат на европейските държави, в които живеят, като на мащехи. И не, притежанието на съответния документ за гражданство далеч не ги прави французи, британци или испанци, защото паспортът върви с ЕГН, а не с ДНК. Въпреки че тези хора са основни бенефициенти на социалната държава, те са на първа линия в протеста. За разлика от левичарите обаче, които протестират срещу социалната държава, защото искат още повече от нея, мигрантите протестират срещу държавата въобще. Вероятно, защото тази държава за тях е само средство за собственото им благополучие, но не и цел. Вероятно, защото са приели свободата на демокрацията и социалните плащания от държавата, но не и задълженията на конституционния ред.
Има два типа протести. Едните са опит за въвеждане на корекции в системата, а другите – опит за нейното унищожаване. Вижте например протестите в Северна и Южна Италия: гетата, натрупали се покрай индустриалния й север, буйнстват, влизат в сблъсъци с полцията и трошат витрини, докато южняците – обикновено фермери и превозвачи – най-много да блокират някой път. Със сигурност южняците също могат да се бият и няма стъкло, което да се опъне на тракторите, но те не го правят, защото не искат да запалят къщата, за да премахнат термитите.
Европа е осигурила условия на мигрантите, каквито те не биха имали в държавите им по произход. Ако не беше така, те нямаше да бъдат мигранти. Някои от тях са се интегрирали, приемайки порядките на домакинстващите страни. Те може да не са станали британци и французи – на което имат пълно право, защото никой не е длъжен да е британец или французин, но са приели правилата на британците и французите. Други обаче се опитват да заменят правилата на британците и французите, докато живеят в Лондон и Париж.
Вместо мигрантите да приемат нормите на Европа, Стария континент – било заради криворазбрана толерантност, било заради модела на мултикултурализма - прие нормите на мигрантите. За това Европа сама си е виновна – обикновено наемодателят определя правилата, а не наемателят. Въпросът е какво правим при това положение: продължаваме да бъдем заложници на организираните малцинства, които деградират социално-културни пространства – било защото искат да изградят анархо-комунистическо общество на „осободените“ по едноименния роман на Урсула Ле Гуин, било защото искат да инсталират жизнени параметри на Шариа – или най-сетне всичките тези саботажни групи бъдат подложени на облагородяващото въздействие на закона и реда.
Бабакар от Попенгин може да живее в Париж. Но Париж не е собственост на Бабакар. Париж е на всички тези, които пазят Айфеловата кула, а не уринират под нея.
Ситуацията, в която Европа редуцира ценностния си фундамент за сметка на утвърждаването на алтернативни социални модели, превръщайки Стария континент в мрежа от субкултурни гета, е благодатна почва за хибридната пропаганда на Русия. Но в случая работата на Москва е улеснена. Ако основните две задачи на хибридния инженер е да създаде съдържание и да го разпространи, то в случая с безредиците в Европа неговата работа е улеснена, защото съдържанието вече е налице, остава само да бъде пуснат сигнала и да бъдат задействани рутерите. Буйнстващите леви радикали и агитки от мигранти са чудесен мотив за руската пропаганда, която и без това говори за разпада на европейската цивилизация. В това измерение тези размирници, покрай които наблюдаваме апокалиптични картини на хаоса, са полезен повод за материализирането на въпросната пропаганда.
Именно руската дезинформация и размирниците в редица европейски държави правят така че Европа да е под двойна обсада: външна и вътрешна. Предизвикателствата не са леки, но хубавото е, че Европа има решение. Както при човека, така и при цивилизацията, която бива поставяна пред рискове, това, което трябва да се направи, е тя да се вгледа вътре в себе си, за да намери отговора на тези предизвикателства.
