Насилието над жени не започва с първия удар

Контролът, ревността и страхът често идват много преди физическото посегателство. А понякога дори раздялата, полицията и ограничителната заповед не са достатъчни, за да накарат една жена да се почувства защитена.

Той не изглеждаше като насилник. Говореше спокойно, беше грижовен, работеше и на пръв поглед в поведението му нямаше нищо, което да те накара да си представиш докъде може да стигне един ден. Познавах жената до него и бях достатъчно близо до нея, за да наблюдавам как отношенията им постепенно се променят.

В началото дори аз вярвах, че той може да се промени. Вярвах на извиненията му и на обещанията, че случилото се няма да се повтори. Днес вероятно бих разпознала някои от знаците по-рано. Тогава не можех.

Всичко започна с ревност.

Жената имаше собствен бизнес и работеше с различни клиенти. Един от тях беше човек, с когото години по-рано е имала отношения. И двамата отдавна бяха продължили живота си, но за новия ѝ партньор това се превърна в проблем. Той поиска тя да прекрати професионалните си отношения с този клиент.

Тя отказа. Работата ѝ не беше хоби, от което може просто да се откаже, за да успокои нечия ревност. Това беше бизнесът ѝ и начинът, по който издържаше семейството си.

След отказа ѝ офисът беше разбит. Компютри, документи и други вещи, свързани с работата ѝ, изчезнаха.

Тогава вече имаше полиция. Имаше сигнал. Имаше съмнения кой стои зад случилото се. Спомням си обяснението, че дори негови отпечатъци да бъдат открити в офиса, присъствието им само по себе си няма да докаже извършителя, защото той и преди е посещавал мястото.

За един възрастен това може да звучи като логиката на доказването. За мен тогава означаваше нещо много по-просто - че човекът, от когото започвахме да се страхуваме, все още е навън и ние трябва да намерим начин да докажем какво се случва.

Полицията поиска да бъде уведомена, ако той отново потърси жената.

И той го направи.

При едно от обажданията я предупреди да отиде сама в апартамента му, без полиция и без "умни номера", като заяви, че има оръжие. Тя искаше обратно нещата, необходими за работата ѝ.

Помня чакането пред блока. Помня как стояхме в колата, докато тя беше горе, и как всяка следваща минута изглеждаше по-дълга от предишната. Не знаехме дали ще слезе и в какво състояние ще бъде, когато го направи.

Последваха извинения, съжаление, обещания и опити отношенията им да бъдат възстановени.

Точно тук според мен се крие една от най-опасните заблуди около насилието. Насилникът невинаги е агресивен през цялото време. Aко беше, вероятно много повече жени биха разпознали опасността още в началото.

Между заплахите може да има извинения. Между изблиците - грижа. След страха - обещание, че никога повече няма да се повтори човек започва да вярва.

Аз също вярвах.

По онова време бях ученичка и дори се опитвах да убедя приятелката си, че може би трябва да му даде още един шанс. Той разговаряше и с мен, обясняваше ми колко държи на нея и ме караше да вярвам, че съжалява. Беше ми направил и скъп подарък. Тогава не го възприемах като опит да ме привлече на своя страна. Просто си мислех, че един човек е направил грешка и иска да я поправи.

Не след дълго същият човек започна да чака пред училището ми.

Когато започнеш да се оглеждаш

Семейството се премести на друго място. Това обаче не сложи край на случващото се.

Той знаеше кога децата тръгват за училище и кога се прибират. Появяваше се около местата, които посещаваха. Постепенно започнах и аз да се оглеждам.

Чувството беше абсурдно - все едно участваш във филм, само че не можеш да го изключиш, когато стане прекалено страшно.

Започнах по-често да звъня и да проверявам дали всичко е наред. Един ден тръгнахме да излизаме и видяхме, че гумите на автомобила са нарязани. Това е един от моментите, които помня и до днес. Не само заради самите гуми. А заради посланието зад тях - някой е бил достатъчно близо, за да го направи.

Междувременно той отново показваше другото си лице. Беше наел офис, който жената да използва, и поемаше разходите за него. За човек отвън подобен жест дори може да изглежда като помощ.

После и този офис беше разбит. Tози път имаше камери.

На записите се виждаше как се изнасят папки, документи, компютри и други вещи. Полицията започна да го издирва.

Ситуацията вече отдавна не приличаше на "ревност".

Раздялата невинаги слага край на насилието

Често отстрани решението изглежда лесно.

"Просто да го напусне."

Само че раздялата невинаги означава край на опасността.

На 3 септември беше разказан случаят на 23-годишната Катрин Тачева, която твърди, че е била жестоко пребита и ограбена край Пазарджик от двама маскирани мъже. Единият от тях според нея е бившият ѝ приятел, с когото се разделили през юни.

По думите на младата жена тя е била издърпана от автомобила, удряна с юмруци и ритници и настъпвана по главата и гърдите. Косата ѝ е била рязана с машинка и ножица.

Но най-тревожното в разказа ѝ може би е това, което според нея се е случвало преди самото нападение.

Катрин твърди, че бившият ѝ партньор многократно ѝ е казвал, че ще я подстриже и ще запали автомобила ѝ. Тя допуска и че в колата ѝ може да е било поставено GPS устройство, чрез което да бъде проследявана.

Мъжът отрича да е участвал в нападението. По случая е образувано досъдебно производство, а прокуратурата е повдигнала обвинения на двама мъже за грабеж, извършен в съучастие. На Катрин е издадена и ограничителна заповед.

Случаят все още се разследва и вината трябва да бъде установена от съда. Но разказът на младата жена поставя един познат въпрос - как изглежда животът след раздялата, когато човекът, от когото се опитваш да се отдалечиш, продължава да присъства чрез заплахи, следене и страх?

Катрин разказва, че след нападението не може да спи и се страхува да излиза сама. Потърсила е помощ и от психиатър.

Физическите травми могат да бъдат описани в медицинско свидетелство. Страхът, който остава след тях, много по-трудно се измерва.

Една заповед не може физически да спре човек

В историята, на която аз бях свидетел, в един момент също беше издадена ограничителна заповед. Би трябвало точно тогава човек да почувства поне някаква сигурност.

Аз не я почувствах.

Страхът не изчезва с подписа върху един документ. Особено когато вече си видял докъде е способен да стигне човекът срещу теб.

Една сутрин децата излязоха за училище. Около час по-късно получих обаждане.

Той е нахлул в дома.

Последвало е физическо нападение. Жената е била съборена на земята, а чантата ѝ - отнета. Установена е лека телесна повреда.

Ограничителната заповед вече е съществувала.

Точно този момент промени начина, по който възприемам изречението "Има ограничителна заповед".

Не отричам значението ѝ. Не отричам и работата на полицаите, които впоследствие го издирваха. Случаят стигна до институциите и до присъда.

Но когато наблюдаваш подобна ситуация отблизо, започваш да разбираш разликата между това да има механизъм за защита и човек действително да се чувства защитен.

Подобни въпроси поставя и Катрин. Тя твърди, че след нападението дежурен полицай я е посъветвал да подаде жалба срещу неизвестни извършители, въпреки че самата тя е посочила кого подозира. Разказва и че след огледа в автомобила е намерена глава на машинката, с която според нея е била подстригана, съдържаща мъжки косми, но по думите ѝ не е била назначена експертиза за установяване на произхода им.

Това са твърдения на пострадалата и разследването трябва да установи обстоятелствата около случая. Но за човек, наблюдавал подобна ситуация отблизо, усещането е болезнено познато - чувството, че трябва непрекъснато да доказваш, че опасността е реална.

Защото какво означава да кажем на една жена "Потърси помощ", когато тя вече я е потърсила?

Когато е подала сигнал?

Когато се е преместила?

Когато е прекратила отношенията?

Когато има ограничителна заповед?

А човекът продължава да я намира.

"Защо просто не си тръгне?" 

Това вероятно е един от въпросите, които ме ядосват най-много, когато говорим за домашно насилие.

"Защо стои с него?"

"Защо се връща?"

"Защо не си тръгне?"

В историята, на която станах свидетел, жената си тръгна. Противопостави се. Премести семейството си. Потърси полицията. Имаше ограничителна заповед.

И насилието не приключи.

Затова може би задаваме грешния въпрос.

Вместо постоянно да питаме защо една жена не си тръгва, трябва много по-често да питаме защо човекът срещу нея смята, че има право да я контролира и защо отказът ѝ не е достатъчен, за да я остави на мира.

Домашното насилие не започва непременно с шамар.

Понякога започва с:

"Не искам да работиш с него."

С "Правя го, защото те обичам", проверка къде си, ревност, която първоначално дори изглежда разбираема.

После границата се премества малко. След това още малко. Контролът постепенно започва да изглежда нормален, а жертвата може да бъде убеждавана, че сама е виновна за реакциите срещу нея.

Това е и причината днес да не вярвам, че на жена в подобна връзка е достатъчно просто да кажем: "Остави го."

Ако видя близка приятелка в началото на такава връзка, бих искала да остана до нея. Да прекарвам време с нея. Да ѝ напомням как изглеждат отношения, в които не се страхуваш от реакцията на партньора си.

Защото един от най-опасните моменти идва, когато някой успее постепенно да те убеди, че контролът е грижа, ревността е любов, а отношението, което получаваш, е това, което заслужаваш.

Когато личната история се превърне в статистика

Лесно е една такава история да бъде възприета като изолиран случай. Като поредната токсична връзка, която е стигнала прекалено далеч.

Числата обаче показват друго.

През 2025 г. в България са регистрирани 2 945 престъпления, извършени в условията на домашно насилие, показват данните на МВР. Година по-рано те са били 2 635. Това означава увеличение от 11,8%.

Зад тези почти три хиляди престъпления обаче стоят хора, за които насилието не е статистика, а част от ежедневието.

Още по-показателни са данните на Националния статистически институт от национално представителното изследване EU-GBV. Според тях 20,5% от жените между 18 и 74 години са преживели психологическо, физическо или сексуално насилие от настоящ или бивш интимен партньор.

При младите жени числото е още по-тревожно.

36,3% от жените между 18 и 29 години съобщават, че са преживели насилие от интимен партньор. Повече от една на всеки три.

А 19,4% от жените посочват, че са преживели психологическо насилие от партньор.

Последното число има особено значение, защото когато кажем "домашно насилие", много хора все още си представят удар. Синина. Медицинско свидетелство. Нещо, което може да бъде видяно и снимано.

Но преди удара може да е имало месеци или години контрол, унижения, обвинения, следене и страх.

Статистиката не може да покаже колко пъти една жена е поглеждала през прозореца, преди да излезе. Не може да преброи обажданията до близък човек с въпроса "Добре ли си?". Не може да измери какво е да знаеш, че някой следи ежедневието ти.

Тя само показва, че историите, които понякога приемаме за изключения, са много повече, отколкото ни се иска да вярваме.

Когато законът и чувството за справедливост се разминават

А понякога въпросите към системата не приключват дори когато е извършено най-тежкото престъпление.

Случаят с Евгения Владимирова е един от примерите, които продължават да предизвикват въпроси за границата между закона и усещането за справедливост.

33-годишната Евгения беше убита от съпруга си Орлин Владимиров, а тялото ѝ беше укрито в куфар.

През февруари адвокат Людмил Рангелов, който представлява близките на Евгения, коментира правния казус около бащата на убиеца - Пламен Владимиров, участвал в превозването и укриването на тялото.

Според обяснението на адвоката законът третира подобни действия като лично укривателство, но при определена близка родствена връзка с извършителя законът освобождава укривателя от наказание.

"Законът не е логичен и справедлив до съвършенство, той е такъв, какъвто е", коментира Рангелов.

Точно това изречение остава.

Защото законът има своите принципи, процедури, правила за доказване и права на обвиняемите. И трябва да ги има.

Но зад всяка процедура има хора, които не четат наказателни кодекси и европейски директиви. Те чакат справедливост.

При Евгения тази справедливост вече няма как да върне живота ѝ.

При други жени въпросът е дали системата ще успее да ги защити, преди имената им да се превърнат в поредното заглавие.

Насилието не остава между двама души

Има още нещо, което често губим, когато говорим за "насилие между партньори".

Децата виждат.

Дори когато не присъстват на самото физическо посегателство, те чакат в колата. Те чуват разговорите. Те знаят защо семейството се мести. Те започват да се оглеждат по улицата. Те звънят по-често, за да проверят дали майка им е добре.

Те се научават да се страхуват от телефонното обаждане, което може да им каже, че този път се е случило нещо по-сериозно.

Жената в тази история вече веднъж е преживявала физическо и психическо насилие в предишна връзка. Години по-рано е останала заради децата си, защото е искала те да имат баща.

В един момент е разбрала, че е по-добре да нямат такъв до себе си, отколкото да растат в среда, в която насилието достига и до тях.

Години по-късно отново се оказва до човек, който първоначално не прилича по нищо на онзи, от когото вече е успяла да избяга.

Може би точно затова този път отказа да се предаде.

Продължи да работи. Продължи да се грижи за децата си. Продължи да търси начин да се измъкне от ситуацията, дори когато самите те вече се страхуваха за живота ѝ.

Облекчението, което никой не би трябвало да изпитва

Историята приключи по начин, който никой от нас не очакваше.

Един ден полицията дойде и съобщи, че мъжът е загинал при пътен инцидент.

Първата реакция беше облекчение.

Знам колко жестоко може да звучи това. И тогава знаехме, че не е нормално да изпитваш спокойствие, защото друг човек е починал.

Но за първи път знаехме със сигурност, че няма да се върне.

Няма да чака пред училището. Няма да се появи пред дома. Няма да има още един разбит офис, още едно обаждане или още едно нахлуване.

И най-страшната мисъл беше друга:

Ако не беше той, един ден човекът, за когото полицията идва да ни съобщи, че е починал, можеше да бъде тя.

Не знам как щеше да приключи тази история, ако катастрофата не беше сложила край вместо нас.

Именно това ме кара да се питам колко защитена е една жена, ако единственото нещо, което окончателно прекратява страха ѝ, е фактът, че човекът, от когото се страхува, вече физически не може да се върне.

Катрин е на 23 години и твърди, че днес се страхува да излиза сама.

Евгения е била на 33 години и вече няма възможност да разкаже своята история.

Жената, за която аз разказвам, успя да продължи живота си.

Три различни истории с различен край, които поставят един и същи въпрос:

Колко далеч трябва да стигне насилието, преди да го приемем като реална опасност?

Насилието над жени не започва с първия удар.То може да започне много преди него - толкова тихо, че дори хората около жената да не го разпознаят.

Аз не го разпознах веднага.

Затова може би трябва да спрем да чакаме синината, медицинското свидетелство, полицейския протокол или поредната жена в криминалната хроника, за да повярваме, че нещо не е наред.

Защото първият удар може да е първото нещо, което виждаме ние.

За жената отсреща той може да е дошъл много след началото.

Автор: Виктория Арсенова