Политическата последователност изисква нещо просто – когато признаеш, че даден модел е сгрешен, да признаеш и кой го е създал
Намаляването на разходите в условията на рекорден бюджетен дефицит е правилна политика. Но когато същите хора първо премахват ограниченията, а след това заклеймяват последиците от собствените си решения, вече не говорим за реформа, а за политическо лицемерие.
В условията на нарастващ бюджетен дефицит всяко правителство е длъжно да търси икономии. Това важи с особена сила за държавните предприятия, където възнагражденията на ръководствата отдавна предизвикват обществено недоволство. Ако кабинетът реши да ограничи тези разходи, това е легитимна и в голяма степен правилна политика.
Проблемът не е в намерението.
Проблемът е в паметта.
Защото правилата, които днес се определят като "неморални", не са възникнали случайно. Те са резултат от конкретно политическо решение, взето преди три години.
През 2023 г. служебното правителство на Гълъб Донев промени Правилника за прилагане на Закона за публичните предприятия и премахна ограниченията за възнагражденията на ръководствата на 17 държавни предприятия, създадени със специален закон. Това решение влезе в сила на 1 март 2023 г.
Сред засегнатите предприятия са Национална компания "Железопътна инфраструктура", ДП "Пристанищна инфраструктура", Българският спортен тотализатор, "Ръководство на въздушното движение" и други дружества с ключово значение за държавата.
Мотивите тогава бяха последователни.
Според правителството държавата трябва да може да привлича мениджъри с необходимата квалификация и управленски опит, а административните ограничения върху възнагражденията правят това невъзможно. Казано по-просто – държавата прие, че ако иска професионално управление, трябва да плаща конкурентно.
Това беше политическо решение.
Днес същият нормативен резултат се представя като морален проблем.
Тук възниква логичният въпрос.
Променили ли са се икономическите аргументи или просто политическата конюнктура?
Защото не може едно решение вчера да бъде представяно като необходимо за модерното управление на държавата, а днес същото решение да бъде определяно като обществено неприемливо, без никой да признае собствената си роля за създаването му.
Разбира се, високите възнаграждения сами по себе си не са доказателство за добро управление.
Но и ниските възнаграждения не са гаранция за почтеност.
Истинският въпрос е дали срещу тези средства обществото получава резултат – по-ефективни предприятия, по-добри услуги и по-висока възвращаемост на публичния ресурс.
Ако не получава, тогава проблемът не е само в размера на заплатите, а в начина, по който държавата управлява собствеността си.
Точно затова дебатът не трябва да се свежда до една или друга директорска заплата. По-важният въпрос е защо държавните предприятия продължават да функционират в модел, който всяка нова власт обещава да промени, но никога не променя съществено.
Политическата последователност изисква нещо просто – когато признаеш, че даден модел е сгрешен, да признаеш и кой го е създал.
В противен случай обществото остава с усещането, че не наблюдава реформа, а поредната смяна на политическия разказ.
Да се ограничат разходите в условията на дефицит е разумно.
Да се поправят решения, които времето е показало като неудачни, също е разумно.
Но да представяш собствените си вчерашни решения като чужд днешен проблем е не просто непоследователно. То е подвеждащо. А когато политиката започне да сменя принципите си според политическата изгода, границата между реформата и популизма става опасно тънка.
