На 30 май 1913 г. в Лондон е подписан мирният договор, който официално слага край на Първата балканска война
След осем месеца на кръвопролитни сражения Османската империя е изтласкана почти изцяло от Европа, а България се утвърждава като водеща военна сила на Балканите. Зад тържествата обаче вече се задават облаците на нов конфликт.
Когато през октомври 1912 г. България, Сърбия, Гърция и Черна гора обявяват война на Османската империя, малцина в Европа очакват толкова бърз разгром на вековната империя. Само за няколко седмици българската армия постига поредица от впечатляващи победи в Източна Тракия.
Битката при Лозенград показва настъпателната мощ на българските войски. След нея идва Люлебургас-Бунархисар – най-голямото сражение на континента от десетилетия насам. В продължение на дни стотици хиляди войници се сблъскват в ожесточени боеве, а османската армия е принудена да отстъпи към последната си отбранителна линия пред Цариград.
В края на октомври българските части достигат Чаталджа – едва на около 40 километра от Цариград. За първи път от векове европейска армия застава толкова близо до сърцето на Османската империя. Настъплението обаче е спряно от силната отбрана, тежките загуби и епидемията от холера, която покосява хиляди войници.
Най-ярката страница във войната остава превземането на Одрин. На 13 март 1913 г. след месеци на обсада българските части под командването на генерал Георги Вазов щурмуват крепостта, смятана за една от най-модерните в Европа. Победата предизвиква възхищение сред чуждестранните военни наблюдатели и влиза в учебниците по военно изкуство.
Успехите на бойното поле струват скъпо. Хиляди български войници загиват или са ранени. Цели семейства остават без бащи и синове, а държавата изразходва огромни финансови ресурси за войната. Въпреки това общественото настроение е приповдигнато. За мнозина мечтата за национално обединение изглежда по-близо от всякога.
Докато оръдията все още не са замлъкнали напълно, между съюзниците избухват спорове за подялбата на Македония. Сърбия отказва да изпълни предварителните споразумения с България, а Гърция затвърждава контрола си над Солун и Южна Македония. Великите сили също преследват собствените си интереси, което допълнително усложнява ситуацията.
Лондонският договор официално прекратява войната с Османската империя, но не решава основния въпрос – кой ще контролира освободените територии. Вместо мир той създава нови противоречия.
Само месец след подписването на мира Балканският съюз фактически престава да съществува. Натрупаното напрежение прераства в Междусъюзническата война, която ще променя съдбата на региона и донася изключително тежки последици за България.
Междусъюзническата война остава една от най-трагичните страници в българската история. Споровете за подялбата на Македония довеждат до сблъсък със Сърбия и Гърция.
На 16 юни 1913 г. българското командване започва настъпление срещу сръбските и гръцките позиции, но войната бързо се обръща в катастрофа. Срещу България се включват още Румъния, която нахлува в Северна България и Османската империя, която си връща Одринска Тракия. Макар българската армия да проявява изключителна храброст в тежки сражения, страната е принудена да поиска мир.
С подписването на Букурещкия договор през юли 1913 г. България губи голяма част от завоюваните, голяма част от Македония е поделена между Сърбия и Гърция, а Източна Тракия е загубена в полза на Османската империя. За българите това се превръща в първата национална катастрофа – болезнен удар по идеала за национално обединение, оставил стотици хиляди българи извън пределите на Родината. Споменът за 1913 г. остава символ на жертва, предателство и неосъществената мечта за една обединена България.
Днес, 113 години по-късно, краят на Първата балканска война остава едновременно символ на военна доблест и предупреждение за ограниченията на военната победа. Защото историята на 30 май 1913 г. показва, че понякога най-трудният мир започва именно в деня на триумфа.
