Нощта, в която Иван Михайлов изчезна: Тайният път към границата и следата към бъдещия папа

Четири месеца държавата го издирва, чуждата преса преждевременно го изпраща в затвора. През май 1934 г. в американската преса се появява кратко съобщение от София: новата военна власт е арестувала Иван Михайлов – водача на „бунтовната македонска организация“. Новината изглежда напълно правдоподобна. Правителството вече е забранило ВМРО, армията е навлязла в Пиринския край, а полицията претърсва страната за човека, който доскоро ръководи една от най-могъщите нелегални мрежи на Балканите.

Само че Михайлов не е арестуван.

Телеграфното съобщение, отпечатано на 23 май 1934 г. във „Valparaiso Vidette-Messenger“, се оказва невярно. Докато чуждите читатели вече го смятат за пленен, той е някъде в България – скрит, местен от убежище в убежище и пазен от мрежа, която държавата уж е унищожила. Ще остане неоткрит почти четири месеца. Едва през нощта на 10 срещу 11 септември преминава българо-турската граница и започва изгнание, продължило 56 години.

Това е по-силният разказ за бягството на Иван Михайлов. Не просто как един издирван човек преминава границата, а как водачът на организация, която чуждите кореспонденти описват едновременно като националноосвободително движение, тайна армия и европейска терористична мрежа, успява да се изплъзне от една държава, решила на всяка цена да го заличи.

Държава в държавата

До пролетта на 1934 г. ВМРО не е обикновена политическа организация. В Пиринския край тя разполага с въоръжени хора, куриери, разузнаване, финансови канали, наказателен апарат и фактически контрол върху местния живот. През българска територия преминават хора и оръжие за акции във Вардарска и Егейска Македония. Правителствата в София ту я използват, ту се опитват да я ограничат, но рядко могат да я контролират напълно.

Американският журналист Хюбърт Ренфро Кникърбокър, един от най-известните чужди кореспонденти в Европа между двете световни войни, описва необикновената дисциплина на организацията и система, която гарантира, че определеното убийство ще бъде извършено независимо от полицейския натиск върху изпълнителя. В очите на западната преса ВМРО е нещо трудно за побиране в една дума – революционна организация с национална кауза, но и машина за индивидуален терор, чиито операции пресичат няколко европейски граници.

Друг американски репортер, роденият в Егейска Македония Стоян Христов, получава рядък достъп до този затворен свят. Като кореспондент на „Chicago Daily News“ той разговаря с Михайлов, с цар Борис III и с хора от организацията, а по-късно превръща наблюденията си в книгата „Heroes and Assassins“ – „Герои и убийци“. Самото заглавие улавя двойствеността, която и до днес прави Иван Михайлов толкова труден за еднозначно описание.

Михайлов не е планински войвода от стария тип. Той работи с малки конспиративни групи, псевдоними, кодирани съобщения и точно избрани изпълнители. При него ВМРО се отдалечава от масовите чети и превръща индивидуалния атентат в политическо оръжие с международен отзвук.

Превратът, който превърна вожда в беглец

На 19 май 1934 г. Военният съюз и кръгът „Звено“ извършват държавен преврат. Кабинетът на Кимон Георгиев разпуска Народното събрание, забранява партиите и революционните организации, премахва местното самоуправление и започва да управлява чрез наредби-закони. Сред първите големи цели е ВМРО.

Причината не е само вътрешна. През февруари Югославия, Гърция, Румъния и Турция са създали Балканския пакт. Белград настоява София да прекрати възможността българската територия да служи като база за нападения. За новия режим унищожаването на ВМРО е пропуск към сближаване с Югославия и начин държавата да си върне монопола върху въоръжената сила.

Армията навлиза в Петричкия и Кюстендилския край. При разоръжаването са отчетени 10 938 пушки, 637 пистолета, 47 картечници, седем минохвъргачки и повече от 701 000 патрона. Това не е арсенал на политически клуб. То е материалният отпечатък на паралелна власт.

Михайлов нарежда да не се оказва въоръжена съпротива. Той обяснява решението с желанието да предотврати братоубийство и да не даде повод за чужда намеса. Така най-сериозната въоръжена структура извън държавата е разглобена почти без голямо сражение. Оръжието е иззето, ръководителите са преследвани, а човекът на върха изчезва.

Четирите изгубени месеца

Тук започва истинската мистерия. Ако държавата е разгромила ВМРО още през май, кой укрива нейния водач до септември? Колко убежища сменя? Кои хора рискуват живота си, за да го прехвърлят? И как човек, чието лице е познато на полицията, армията и чуждите дипломатически служби, достига границата?

Следите нарочно са оскъдни. Конспирацията работи именно когато не оставя протокол. Известно е, че каналът издържа, че Михайлов остава в България значително по-дълго, отколкото властта би искала да признае, и че в нощта на 10 срещу 11 септември 1934 г. преминава в Турция.

Парадоксът е забележителен. Турция е член на Балканския пакт заедно с Югославия – държавата, срещу която са насочени най-много акции на ВМРО. Въпреки това Анкара приема Михайлов и Менча Кърничева. Те са наблюдавани и не получават възможност свободно да изградят оперативна база, но не са предадени на София или Белград.

По-късно маршрутът им продължава през Полша и Унгария към Загреб. Той очертава невидимата карта на Европа между двете световни войни – държави, които официално осъждат политическото насилие, но пазят противниците на своите противници като възможен инструмент за бъдещо влияние.

Следата към бъдещия папа

Сред най-любопитните и малко познати линии е връзката на Иван Михайлов с монсеньор Анджело Джузепе Ронкали – папския представител в България, който години по-късно ще стане папа Йоан XXIII.

Ронкали пристига в България през 1925 г. Той не е дистанциран дипломат, затворен зад стените на католическата мисия. Пътува из страната, разговаря с православни духовници, с двореца, с политици и с представители на различни общности. Неговата мисия съвпада с най-силните години на Иван Михайлов и с времето, когато македонският въпрос е една от най-опасните теми на Балканите.

Известно е, че Михайлов познава папския представител Ронкали и че отношенията им надхвърлят случайното дипломатическо запознанство. С името на водача на ВМРО се свързва и помощ за католическото храмово дело в София – жест, който изглежда необичаен само ако епохата се гледа през днешните строги разделения. За Михайлов католическите среди са и част от международния свят, в който македонският въпрос може да бъде чут; за Ронкали личният контакт и милосърдието често стоят над политическите граници.

В София от този период съществуват две важни католически средища. Източнокатолическият храм „Успение Богородично“ е завършен през 1924 г., а латинският „Св. Йосиф“ има история още от XIX век. Затова помощта, свързвана с Михайлов, следва да се разбира не непременно като полагане на основите на нова сграда, а като подкрепа за католическата общност, нейния храмов живот и присъствие в столицата. През 1944 г. старата църква „Св. Йосиф“ е разрушена при бомбардировките, а сегашната катедрала е издигната на същото място много по-късно.

Дали Ронкали е знаел къде се укрива Михайлов през лятото на 1934 г.? Дали папската мисия е имала роля в последните му дни в България? Историята пази мълчание. Но времето съвпада: Михайлов преминава границата през септември, а Ронкали напуска България в края на ноември същата година. Двамата поемат към различни съдби – единият към десетилетия изгнание, другият към Ватикана и папския престол.

Целувките на монарсите и заблудата за мира

Само шестнадесет дни след бягството на Михайлов югославският крал Александър I пристига в България. Американският „Chicago Daily Tribune“ представя посещението на 27 септември с почти кинематографично заглавие: „Целувките на крале и кралици слагат край на старата балканска вражда“.

Картината е съвършена за първа страница. Монарсите се поздравяват, София и Белград демонстрират помирение, ВМРО е обявена за унищожена, а Балканите сякаш затварят една кървава глава.

Дванадесет дни по-късно илюзията рухва.

На 9 октомври 1934 г. Владо Черноземски убива крал Александър в Марсилия. При атентата загива и френският външен министър Луи Барту. По-късните експертизи сочат, че Барту вероятно е прострелян от френски полицай в хаоса след нападението, но политическият взрив вече е обхванал Европа.

Асошиейтед прес съобщава от Виена, че истинското име на атентатора не е записаното във фалшивия паспорт „Петрус Келемен“, а Владо Георгиев Черноземски – „известен македонски терорист“ и бивш телохранител на намиращия се в изгнание Иван Михайлов. Чуждата преса описва как самоличността му е издирвана чрез снимки, полицейски сведения и татуировката „В.М.Р.О.“ върху тялото.

Така само месец след като Михайлов напуска България, Европа разбира, че разгромът на териториалната база не означава край на международната мрежа. ВМРО е загубила своята зона в Пиринския край, но не и хората, връзките и съюза с хърватските усташи.

Човекът изчезва, организацията остава

След Турция Михайлов живее в Полша и Унгария, а след това в Загреб при управлението на Анте Павелич. През септември 1944 г. отново се появява за кратко в София и Скопие. Германски телеграми показват, че Берлин го разглежда като възможен водач на независима Македония под германска опека. На 6 септември той отказва, след като преценява, че липсват реална военна сила и достатъчна местна подкрепа.

След войната се установява в Италия. България, Югославия и Гърция го преследват, а комунистическите режими унищожават структурите и паметта на движението му. Но емигрантската мрежа оцелява отвъд океана. Доклад на ЦРУ от 1953 г. определя Македонската патриотична организация в САЩ като американски клон на ВМРО и като структура, която събира средства за дейността на Михайлов.

Това е още една неизвестна нишка: човекът, който през 1934 г. бяга през тъмна балканска граница, десетилетия по-късно продължава да присъства в американските разузнавателни справки. Той няма държава, официален пост или армия, но разполага с печатни издания, емигрантски организации, кореспонденти и поддръжници на няколко континента.

Нощта, в която изчезва една епоха

На 10 срещу 11 септември не изчезва само един човек. Изчезва цяла политическа епоха. Държавата си връща Пиринския край от една паралелна въоръжена власт, но го прави след преврат, унищожил парламента, партиите и конституционния живот. ВМРО губи територията си, но изнася своята мрежа зад граница.

Иван Михайлов преминава в Турция като беглец, когото чужда преса вече погрешно е обявила за арестуван. Две седмици по-късно американските вестници празнуват балканското помирение. След още дванадесет дни Марсилия е залята от кръв и името на ВМРО отново е върху първите страници на света.

А някъде между тайните квартири, католическата мисия и пътя към границата остава една от неразказаните софийски истории – за срещите между Иван Михайлов и Анджело Ронкали, бъдещия папа Йоан XXIII. История за революционер и духовник, за храм и убежище, за онова, което хората са знаели, но не са записвали, защото през 1934 г. понякога самото записване е било смъртна присъда.