Европа вижда в Съединението опасна балканска криза. Зад него стои един самоук овчар, превърнал печатното слово в политическо оръжие
На 2 септември 1889 г. в парижкия „Отел дьо Суез“ умира един от най-необикновените строители на модерна България. Той е едва на 39 години.
Не е генерал. Не е княз. Не е дипломат, възпитан в някоя от големите европейски столици. Роден е като Джендо Стоянов Джедев в Медвен, прекарва години като овчар, учи сам, преминава през революционните комитети, затворите и поражението на Априлското въстание.
Когато умира, Захари Стоянов е председател на българското Народно събрание, автор на най-важния свидетелски разказ за революционната епоха и един от водещите организатори на Съединението.
Истинската му значимост обаче е още по-голяма.
Захари Стоянов не просто участва в българската история. Той превръща паметта в политическа воля, печатното слово – в оръжие, а националната кауза – в държавен акт.
Европа познава „българските ужаси“, но не познава българите
Когато избухва Априлското въстание през 1876 г., България почти не съществува в политическото въображение на Западна Европа. За голяма част от британската и френската публика българите са неясно християнско население в периферията на Османската империя.
След погрома кореспонденциите на Джанюариъс Макгахан за лондонския The Daily News, проверките на американския дипломат Юджийн Скайлър и докладът на британския представител Уолтър Баринг променят тази картина. Разказите за Батак и другите опустошени селища предизвикват огромен отзвук, а Уилям Гладстон публикува „Българските ужаси и Източният въпрос“.
Европа вижда избитите хора, изгорените къщи и костите в Батак. Но не познава отвътре хората, които са организирали въстанието – техния възторг, слабостите, страховете, конфликтите и трагичната неподготвеност.
Тъкмо този разказ запазва Захари Стоянов.
Без неговите „Записки по българските въстания“ голяма част от онова, което днес знаем за Бенковски, Волов, Каблешков, Оборище и разгрома на въстанието, щеше да остане разпиляно между документи, спомени и легенди.
Захари не пише жития на светци. Неговите революционери се страхуват, грешат, карат се, надценяват силите си и понякога бягат. Самият той не прикрива собствените си колебания, страха и униженията на оцеляването.
Именно тази безпощадна честност по-късно впечатлява британската публика.
Когато Захари Стоянов достига до Великобритания
През 1913 г., 24 години след смъртта му, в Лондон излиза английско издание на части от неговите спомени – “Zachary Stoyanoff: Pages from the Autobiography of a Bulgarian Insurgent”, преведено от М. У. Потър и публикувано от Edward Arnold.
Самото заглавие е показателно. За чуждия читател той е представен не просто като писател или балкански политик, а като „български въстаник“, който разказва революцията отвътре.
Британският издател определя историята му като удивителна и откроява необикновената откровеност на автора. Захари показва ентусиазма на революционните водачи, но и тяхното късогледство, слабата подготовка, собствените си страхове и опитите да оцелее. Няма героична поза, а човек, който описва преживяното с рядка жестокост към самия себе си.
Това е важен и слабо познат момент. Докато в България Захари постепенно се превръща в част от националния пантеон, на Запад той е представен като достоверен свидетел именно защото отказва да превърне революцията в безупречна легенда.
Европа вижда кризата, но не и човека зад нея
През септември 1885 г. европейският печат отново насочва вниманието си към България. Този път не заради клане, а заради неочакван политически акт.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия нарушава реда, наложен с Берлинския договор. За българите това е поправяне на историческа несправедливост. За европейските кабинети – опасен прецедент: една малка балканска държава едностранно променя решение на Великите сили.
Чуждите кореспонденции следят княз Александър Батенберг, Русия, султана, Сърбия и опасността от по-голям балкански конфликт. Името на Захари Стоянов далеч невинаги присъства на преден план.
Това разминаване е показателно.
Европа вижда князете, посланиците и армиите. Не вижда достатъчно ясно човека, който е помогнал да бъде подготвена обществената почва и да превърне Съединението от желание в политическо действие.
Захари разбира нещо, което много политици ще осъзнаят значително по-късно: преди да промениш границата, трябва да промениш общественото съзнание.
Неговото главно оръжие не е пушката, а вестникът.
„Борба“ – медията, която подготвя Съединението
В началото на 1885 г. в Пловдив е създаден Българският таен централен революционен комитет, оглавен от Захари Стоянов. Негов неофициален орган става вестник „Борба“.
Това не е обикновено партийно издание. „Борба“ е средство за политическа мобилизация. Захари атакува изкуствения характер на Източна Румелия и убеждава читателите, че разделението между Северна и Южна България не трябва да бъде приемано като окончателно.
В политическия очерк „Трябва ли да съществува Румелия?“ той не разчита само на патриотични възгласи. Използва икономически и административни аргументи, за да покаже, че областта е скъпа и неестествена конструкция, създадена като компромис между Великите сили, а не в интерес на населението.
Комитетът изгражда местни структури, организира демонстрации, привлича офицери и разпространява посланията си чрез печата. Когато настъпва 6 септември, Съединението вече не е идея на шепа заговорници. То разполага с обществена подкрепа и подготвена политическа легитимност.
Това е един от първите големи случаи в модерната българска история, когато медия не просто отразява политическо събитие, а активно го подготвя.
В средата около Българския таен централен революционен комитет в Пловдив се появяват млади българи от Македония, които по-късно ще имат ключова роля в македонското освободително движение.
Сред тях са д-р Христо Татарчев от Ресен – бъдещ съосновател и първи председател на организацията в Солун, и Пере Тошев от Прилеп – един от нейните най-ранни и значими дейци.
Като гимназист в Пловдив Татарчев е привлечен като агент и куриер на БТЦРК. Той участва в подготовката на Съединението, а след сръбското нападение заминава като доброволец да го защитава. Пере Тошев също участва в комитета и в осъществяването на Съединението, включително при овладяването на пощата в Пловдив.
Човекът, който превърна поражението в национална памет
Най-големият талант на Захари Стоянов е способността му да превръща поражението в историческа сила.
Априлското въстание е военно разгромено. Организацията е разбита, селищата са опожарени, хиляди хора са убити. Благодарение на чуждите кореспонденти обаче въстанието променя европейското обществено мнение, а благодарение на Захари Стоянов се превръща в трайна българска памет.
Той разбира, че една революция може да загуби на бойното поле и въпреки това да победи исторически.
Затова записва имената, страховете, слабостите и последните мигове на загиналите. Бенковски, Каблешков и Волов не остават само имена в архивите. Те се превръщат в живи образи, чрез които следващите поколения разбират цената на свободата.
Захари води една от първите големи български битки за историческия разказ. А който запази паметта за миналото, влияе върху политическите цели на бъдещето.
Неудобният Захари
Захари е краен публицист, ожесточен политически противник и безмилостен полемист. След Съединението застава близо до Стефан Стамболов. От възрожденската признателност към Русия стига до остра съпротива срещу намесата на Петербург във вътрешните работи на България.
Той разбира, че благодарността към руския народ и руските войници не може да означава отказ от самостоятелна българска политика.
Това го прави неудобен. За руската дипломация Съединението е неподчинение. За част от българските русофили политиката на Захари и Стамболов е предателство. За европейските кабинети обединението поражда опасения за установения баланс на Балканите.
Но именно в това е историческата му значимост: той принадлежи към първото българско поколение, което настоява, че освободената държава трябва да има собствена воля – дори когато тя не съвпада с волята на освободителя или на Великите сили.
Последното пътуване до Париж
През 1889 г. Захари Стоянов пътува до Париж във връзка със Световното изложение, посветено на стогодишнината от Френската революция. За същото изложение е построена Айфеловата кула. Една от задачите му е да подбере книги за библиотеката на Народното събрание.
Още по време на продължителното пътуване здравословното му състояние се влошава. На 2 септември той умира в парижкия „Отел дьо Суез“.
Неочакваната смърт на толкова млад и влиятелен политик поражда слухове за отравяне. Появяват се версии за стъклен или диамантен прах, дворцови интриги и политическа поръчка. Сериозни доказателства за тях обаче не са открити. Дори братът на Захари Стоянов по-късно признава, че за начина, извършителя и мотива на предполагаемото отравяне не съществуват сигурни факти.
Официално смъртта първоначално е обяснена с чревна непроходимост, а медицинските сведения насочват и към стомашна перфорация с последвал перитонит. Изследването на останките му през 1978 г. също е използвано в подкрепа на естествена причина за смъртта. Затова версията за отравяне няма достатъчно доказателства, а медицинското обяснение за перфорация и перитонит остава по-надеждно, макар обстоятелствата да не могат да бъдат възстановени с абсолютна сигурност.
Има нещо символично в това, че Захари умира именно в Париж – столицата на онази Европа, чийто ред, начертан в Берлин, той е помогнал да бъде нарушен.
Овчарят, който надхитри Берлинския договор
Животът на Захари Стоянов изглежда почти невероятен дори по стандартите на революционния XIX век.
Овчарят Джендо става Захари Стоянов.
Самоукият младеж се превръща в писател и държавник.
Оцелелият след погрома става летописец на загиналите.
Участникът в една неуспяла революция се превръща във водещ организатор на един от най-успешните политически актове в българската история.
Човекът без висше образование оглавява Народното събрание.
Тъкмо затова Захари Стоянов не бива да бъде затварян единствено между кориците на „Записките“.
Той е връзката между Априлското въстание и Съединението, между революционната организация и модерната държава, между паметта за загиналите и политическата воля на оцелелите.
Неговото най-голямо произведение не е само книга.
То е България, която на 6 септември 1885 г. отказва да остане такава, каквато Великите сили са я начертали.
