Ако помните този слоган, значи много сте живели и много сте видели. БСП, бивша БКП, го размахваше преди парламентарните избори през 1994, които докараха Жан Виденов на власт. За по-младите: „Девети“ е Девети септември 1944, датата на болшевишкия преврат в България;  „Десети“ е Десети ноември 1989 – дворцовият преврат, свалил Тодор Живков и поставил началото на прехода. Два преврата – една цел: да се свърже носталгията по социализма с контролирана подкрепа за прехода, без радикално да се скъса с миналото.

 Девет плюс десет е равно на деветнадесет. Това ще се опита да направи Румен Радев на 19 април: нещо като революционна перестройка. В по-ново време я наричаме олигархично прегрупиране. Не се съмнявам, че „революцията“ му ще успее, тоест, че „Прогресивна България“ ще спечели изборите за 52 НС. Но съм сигурен, че нищо няма да преустрои.

 Резулатът от изборите изглежда предрешен като падането на комунизма, предшествано от перестройката. Затова нека ви споделя малко неудобни истини за нея, разкрити от бившия офицер от КГБ Анатолий Голицин, избягал на Запад през далечната 1961. През 1984 той написа книгата „Нови лъжи за старото“, в която разви – и според мен доказа!- тезата, че перестройката и последвалият разпад на СССР е планирана операция за дезинформация на КГБ, наречена с библейското име „Голгота“. Авторствоото й се приписва на бившия шеф на КГБ и генерален секретар на КПСС Юрий Андропов (1982-1984), макар според някои източници планът да се е разработвал още от Хрушчов в края на 50-те години. Целта му е т.нар “перестройка” да унищожи изродилия се социализъм, да изгради див капитализъм, и когато хората се отвратят от него, да върне на бял кон преродения като комунизъм социализъм.

 Срутването на съветския комунизъм бе първият етап на плана, завършил през 1991. Вторият етап бе фалшивата либерализация на комунистическите страни, за да се стигне до сближаване между Изтока и Запада. Те успешно бяха изпълнени. Третият още е в ход. Целта му е старите демокрации да се комунизират под диктата на Изтока, и така да се осъществи мечтата за световен комунизъм. Първите двама, подбрани от КГБ за перестройката и либерализацията – Горбачов и Елцин, бяха партийни апаратчици. Те си свършиха работата. За третия е бил нужен кагебист от кариерата. Избрали са путин. За щастие той е на път да се провали.

 Сега си представете Борисов като Живков, Радев като Горбачов, а 19 април 2026 като 10 ноември 1989. Част от план, чието българско име е „Възраждане“. Безкрайни игри на тронове. Цикъл без начало и без край. Система, която се поддържа сама. Накратко – „преход“.

 Преходът се оказа безкраен като алхимичен процес. Тридесет и шест години българската политическа система правеше именно това – опитваше се да превърне желязото в злато. Успя обаче само да „разтопи желязото“, ако приемем, че институционалните основи на тоталитарната система бяха наистина разградени. Но нейната социална и културна основа остана непокътната.  

 „Гледай Унгария, мисли за България“, припяват от няколко дни политици и анализатори от „демократичната общност“. И са прави, и не са. Прави са в смисъл, че България също се нуждае от институционална реформа. Не са прави в смисъл, че у нас няма нито партия, която да я поиска, нито лидер, който да я оглави. Защото „Системата“ не е само сваленото от протести правителство, а мрежа от лоялни хора в институции, държавни компании и медии. „Смяна на Системата“ означава разграждане на тази мрежа. Радев не иска да я разгради, защото е част от нея. Демократичната общност не може да я разгради, защото не знае как.

 Разграждането трябва да е дълбоко, но не революционно, за да не плаши. Не трябва да бъде пакетирано по добре познатия шаблонен начин, за да не отблъсква. Насипното дясно отдавна не работи. Модьор спечели в Унгария, защото обеща решителна, но спокойна промяна към функционираща държава. Ясно заявената му цел бе „да нормализира“ управлението. Така успя да създаде усещане, че промяната не е риск, а връщане към нещо познато и желано – нормално управление чрез прозрачност и равенство пред закона.

 Тази комбинация от вътрешна легитимност, антикорупционен фокус и прагматичен проевропейски курс, може да бъде печеливша и в България. Но няма кой да я направи. Имаме двама кандидат-Орбановци, но нито един Модьор. И нито една ТИСА.

 След 19 април България “няма да бъде друга“. Ще е почти същата, каквото беше, само един генерал ще бъде сменен с друг. Тази „промяна“, както и на 10 ноември 1989, ще е козметична. Радев е Живков, не Горбачов. Още по-малко е Орбан: няма нито опита, нито образованието му, нито хъса му. Няма да има и квалифицирано мнозинство, за да прави каквото си иска – тоест, каквото путин му нареди. Европа може да бъде спокойна. България – не!

Липсата на стабилен кабинет вече пета година е достатъчно основателна причина за безпокойство. Ще я имаме и след тези избори. В най-добрия случай Радев ще струпа правителство на малцинството, открито поддържано само от Възраждане и (ако влезе) БСП. Писах за тази руска тройка. Тя изглежда добре на картинка, единственият й проблем е, че в нея са впрегнати куци коне. Излиза напред само защото и другите партийни колесници не се теглят от атове...

  Хроничната липса на работещо правителство обаче е функция на тоталното недоверие, което цари в българската политика. Партиите не си вярват една на друга,  ние не вярваме на нито една партия... А ние не вярваме на нито една партия, защото нито една партия не иска ума ни, а само гласа ни. За да вземе парите ни.

 Тази затвореност на българските партии им пречи както да управляват успешно, когато са на власт, така и да генерират убедителни алтернативи, когато са в опозиция. И разбира се – да излъчват харизматични лидери, които да правят нужните промени.

 Начинът, по който се управлява държавата, ще се промени, когато се промени начина, по който се създават и функционират българските партии. Когато политическата енергия в България престане да тече отгоре надолу и логично да изтича в канализацията. Затова не е толкова важно коя от сегашните партии ще спечели. Въпросът е кога ние, гражданите, ще започнем по-малко да губим. Докато помним „девети“ и пазим „десети“, ще продължаваме да живеем в безкрайното „деветнадесети“. И все някой друг ще ни пише „двадесети“.

 Впрочем, 20 април е знаменателна дата. На нея в българската провинция пуква първата пушка на Априлското въстание. В австрийската провинция се ражда Хитлер.

 Диктатура или свобода ще изберем?