Венцислав Каравълчев пред Таралеж: Българският Великден е връзката между духовната свобода и достойнството

Господин Каравълчев, подготовката за Освобождението на България от Османско владичество започва с борбата за църковна свобода. Какво се е случило на 25 октомври 1859 г.?

На 25 октомври 1859 г. в Цариград тържествено е положен основният камък на бъдещия български храм „Св. Стефан“. Това събитие е част от продължителната борба на българите за църковна самостоятелност, която през XIX век се превръща в едно от най-значимите проявления на националното Възраждане.

Историята на храма започва десетилетие по-рано. През 1849 г. влиятелният османски държавник от български произход княз Стефан Богориди, внук на св. Софроний Врачански, предоставя свой имот на брега на Златния рог за нуждите на българската общност. Със султанско разрешение една от сградите е преустроена в параклис, а впоследствие в църква, посветена на св. първомъченик и архидякон Стефан. Основният камък на новия, по-представителен храм е положен от княз Никола Богориди, син на починалия няколко месеца по-рано дарител. Любопитна подробност е, че на церемонията присъстват Цариградският патриарх Кирил VII и представители на останалите източни патриаршии. Само няколко месеца по-късно именно в българската църква ще се разиграе събитие, което ще доведе до открито противопоставяне на патриаршеската власт.

Важно е да уточним, че през 1859 г. не започва изграждането на познатата ни днес Желязна църква. Първоначалният строителен замисъл не е осъществен поради проблеми с терена. Сегашният железен храм е издигнат десетилетия по-късно и е осветен на 8 септември 1898 г. от екзарх Йосиф I.

Значението на събитията от 1859 г. обаче надхвърля архитектурната история. Българите вече са изградили свое духовно и обществено средище в столицата на империята и постепенно се утвърждават като общност, която настоява сама да определя своя църковен живот.Борбата за църковна свобода създава предпоставките за политическото освобождение, защото изгражда общностно съзнание, подготвя бъдещия управленски елит и утвърждава идеята, че българският народ има право на собствено историческо и културно развитие. В този смисъл църковното движение не е просто предистория на националното освобождение, а една от неговите най-важни духовни и обществени основи.

Защо събитията от 1860 г. са наречени „Българският Великден“ и какво е значението на българската църква „Св. Стефан“ в Цариград?

„Българският Великден“ е наименованието, с което в историческата памет остава  Великденската акция от 3 април 1860 г. Тогава, по време на празничното богослужение в дървената църква „Св. Стефан“, епископ Иларион Макариополски не споменава името на Цариградския патриарх Кирил VII, като вместо това произнася установеното литургично прошение „Всякое епископство православних“. За хората, които не познават православната богослужебна традиция, това може да изглежда незначителен жест. В действителност поменаването на предстоятеля по време на светата Литургия е израз на църковно единство и каноническа принадлежност. Следователно пропускането на патриаршеското име не е просто символичен протест, а публично заявяване на отказ от дотогавашната църковна зависимост.
Този акт не води непосредствено до канонично призната българска автокефалия, но превръща искането за самостоятелна църковна йерархия в общонародно движение, което вече трудно може да бъде пренебрегнато. Десет години по-късно, през 1870 г., със султански ферман е учредена Българската екзархия – първата официално призната общобългарска институция в пределите на Османската империя. Самото определение „Български Великден“ придобива широка популярност благодарение на едноименната книга на Тончо Жечев, издадена през 1975 г. То изразява символиката на духовното и националното възраждане. Разбира се, от богословска гледна точка трябва да помним, че Христовото Възкресение е вселенско събитие, което не може да бъде ограничено до историята на един народ. Употребата на това название има исторически и метафоричен смисъл.

Църквата „Св. Стефан“ е много повече от място за богослужение. Около нея се съсредоточават дейността на българските възрожденци, дипломатическите усилия и организационната работа на църковно-народното движение. Тук се срещат духовници, търговци, книжовници и общественици, които постепенно превръщат църковния въпрос в общонационална кауза. Затова „Св. Стефан“ е не само паметник на българската история, но и свидетелство за историческата връзка между вярата, просветата и народностното самосъзнание. Същевременно Българският Великден ни напомня, че църковната самостоятелност не е самоцел. Нейният истински смисъл е в свободното развитие на духовния живот на даден народ, без това да нарушава същностното единство на Христовата църква.

Историята на Църквата е пример за изключителна дипломация. Каква е ролята на Българската църква както за Освобождението на страната ни, така и в събития със световно значение, като спасяването на евреите? Има ли по-малко известни факти, които заслужават внимание?

Действително Българската църква има забележителна роля в нашата история, но бих предпочел да говорим не толкова за дипломация в обичайния политически смисъл, колкото за способността на Църквата да отстоява нравствени принципи и да защитава човешкото достойнство в различни исторически обстоятелства. През Възраждането църковно-народното движение създава предпоставки за политическото освобождение. Борбата за български архиереи, за богослужение на разбираем език и за самостоятелни църковни институции постепенно придобива общонационален характер. След учредяването на Екзархията първият български екзарх Антим I проявява особена дипломатическа активност. След потушаването на Априлското въстание той съдейства сведенията за насилията над българското население да достигнат до представителите на европейските държави. С подкрепата на Екзархията Марко Балабанов и Драган Цанков предприемат дипломатическа мисия в европейските столици, за да поставят българския въпрос пред международната общественост.

Тук бих посочил един по-малко известен факт. Първият църковно-народен събор през 1871 г., който изработва устава на Българската екзархия, включва не само духовници, но и значително мнозинство миряни – 39 от общо 50 участници. Това е забележителен пример за съборно участие на църковния народ в управлението на собствената му църковна общност. Той показва и нещо много важно – църковната независимост не е дело само на висшето духовенство, а резултат от общите усилия на духовници и миряни.

Особено ярък пример за нравствения авторитет на Църквата е нейната позиция при спасяването на българските евреи през Втората световна война. През 1943 г. Софийският митрополит Стефан и Пловдивският митрополит Кирил предприемат решителни действия срещу подготвяните депортации. 

По-малко известно е, че позицията на Светия синод не възниква едва през март 1943 г. Още през ноември 1940 г. българските архиереи официално възразяват срещу дискриминационни разпоредби на подготвяния Закон за защита на нацията. В протокола от заседанието на 15 ноември те изрично подчертават, че защитата на интересите на един народ не може да оправдава извършването на несправедливости и насилия над други хора. Това е изключително важно свидетелство за нравствена позиция, основана върху християнското разбиране за достойнството на човека, независимо от неговия произход и вероизповедание. Тук историческата обективност изисква и едно важно уточнение. Спасяването на десетките хиляди евреи от предвоенните предели на България е резултат от усилията на духовници, политици, общественици и обикновени граждани, сред които особено място заема Димитър Пешев.

Същевременно не можем да премълчим трагедията на 11 343 евреи от намиращите се тогава под българско управление територии в Беломорието, Вардарска Македония и Пиротско, които са депортирани с участието на българските власти и впоследствие избити от нацистите. Историческата памет трябва да съхранява както достойните постъпки, така и трагичните страници от миналото.

В тези исторически примери откриваме общ нравствен принцип: Църквата изпълнява най-достойно своята обществена мисия тогава, когато защитава истината и човешкото достойнство, дори ако това означава да се противопостави на политическата власт. Нейният авторитет произтича не толкова от умението да постига политически договорености, колкото от верността ѝ към евангелските истини. Именно тази вярност придава и на нейната дипломатическа дейност истинска духовна стойност.

В съвременността чуваме призиви за по-дипломатично поведение от страна на Църквата, говори се за сближаване на Източната и Западната църква. Къде са границите на любезността и опазването на вярата?

Този въпрос засяга едно от най-съществените предизвикателства пред съвременното християнство – как да съчетаем верността към православното вероучение с евангелския дълг да живеем в мир и любов към другите. На първо място трябва да разграничим дипломатичността от отстъплението от вярата. Учтивостта, уважението, откритият разговор и стремежът към разбирателство не само не противоречат на православната традиция, но са естествено следствие от християнския нравствен идеал. Христос не ни призовава към враждебност спрямо другите, а към свидетелство за истината чрез любов. Апостол Павел също ни учи да отстояваме истината с любов (Ефес. 4:15). 

Същевременно Църквата не е дипломатическа институция, чиято главна задача е да постига компромиси. Нейната същност е евхаристийна, а основанието на нейното единство е общата вяра в Христос. Затова единството между християните не може да бъде резултат единствено от добронамереност, взаимни жестове или административни споразумения. Диалогът между Православната и Римокатолическата църква е необходим и може да бъде плодотворен. Той позволява по-доброто взаимно опознаване, преодоляването на исторически предразсъдъци и съвместното отстояване на нравствени ценности. Но този диалог не бива да заобикаля съществуващите догматически и еклисиологични различия. Въпросите за изхождането на Светия Дух, папското първенство и църковната власт не са исторически подробности, които могат да бъдат пренебрегнати в името на желаното единство. Пълното евхаристийно общение предполага единство във вярата, а не само добри отношения.

От друга страна, защитата на Православието не изисква агресивност, високомерие или постоянно противопоставяне. Духовната твърдост не е равнозначна на враждебност. Напротив, християнската истина губи от убедителността на своето свидетелство, когато се защитава със средства, противоречащи на евангелската любов. В този смисъл не бих противопоставяла дипломацията на защитата на вярата. Те не са непременно несъвместими. Проблем възниква тогава, когато дипломатичността престане да бъде средство за общуване и свидетелство и се превърне в основание за премълчаване или подмяна на вероучителната истина.
Затова, според мен, границата е ясна: можем и трябва да проявяваме уважение към всеки човек, независимо от неговата религиозна принадлежност, но не можем да подменяме съдържанието на вярата в името на външно съгласие. Истинската християнска дипломация не е изкуството да премълчаваш истината, а умението да я изповядваш без враждебност и да я защитаваш, без да преставаш да обичаш.

Каква е поуката от Българския Великден?

Българският Великден ни оставя няколко важни урока, които надхвърлят конкретните исторически обстоятелства на XIX век. Преди всичко той ни напомня, че духовната свобода е неразривно свързана с човешкото достойнство. Българите от епохата на Възраждането не се борят единствено за административна независимост от Цариградската патриаршия. Те настояват за правото да имат свои духовни пастири, да възпитават децата си в своята културна традиция и да участват пълноценно в живота на Църквата. Затова църковната борба се превръща в школа за обществена солидарност, организационна зрялост и национална отговорност.

Но от богословска гледна точка има и друга, не по-малко важна поука. Националното достойнство не трябва да бъде противопоставяно на вселенския характер на Христовата църква. Православната църква не е съюз от национални религиозни организации, а едната Христова църква, която присъства и живее в различни народи и култури. Ето защо самостоятелността на една поместна църква има истински смисъл само когато съхранява нейното единство с останалите православни църкви.

Историята ни дава основание за подобно размишление. Учредяването на Българската екзархия през 1870 г. е огромно национално постижение, но последвалото през 1872 г. разкъсване на каноничното общение с Цариградската патриаршия оставя тежки последици. Съборът в Цариград осъжда етнофилетизма – подчиняването на църковния живот на етническия принцип. Самият българо-гръцки църковен спор обаче е значително по-сложен и не може да бъде сведен единствено до това обвинение. В него се преплитат основателният стремеж на българите към църковна самостоятелност, политическите интереси на епохата и сложните отношения между църковната традиция и зараждащите се национални движения. Едва през 1945 г. схизмата е вдигната и автокефалията на Българската църква получава канонично признание от Цариградската патриаршия.

Тези събития ни напомнят колко лесно политическите и националните противопоставяния могат да наранят църковното единство и колко трудно впоследствие се възстановява то. Българският Великден ни учи също, че големите исторически промени не се осъществяват само от изключителни личности. Зад епископ Иларион Макариополски стоят поколения духовници, книжовници, учители, търговци и обикновени вярващи. Тяхното дело свидетелства за силата на общността, обединена от осъзната отговорност.

Ако трябва да формулирам най-съществената поука за съвременния човек, тя би била следната: свободата не е само историческо завоевание, а духовна отговорност. Нейното предназначение не е да ни противопоставя на другите, а да ни даде възможност да живеем достойно, да изповядваме вярата си свободно и да служим на ближните си. В този смисъл Българският Великден не е просто разказ за една извоювана независимост. Той е и призив към всяко поколение да преосмисля какво означава да бъдеш свободен, без да губиш своята духовна принадлежност и отговорността си пред Бога. Може би именно тук се съдържа и най-дълбокият смисъл на неговото послание: църковната свобода е историческа ценност, но нейната висша цел не е националното самоутвърждаване, а свободното и пълноценно участие на един народ в живота на едната, света, съборна и апостолска Църква.