Комнева е категорична, че семейството е първата и основна среда, в която детето изгражда своите модели на поведение, отношение и привързаност
Проявите на агресия сред деца и непълнолетни все по-често попадат във фокуса на обществото. Зад агресивното поведение обаче често стоят страх, гняв, безсилие, потребност от внимание или желание за принадлежност. Къде се коренят причините за детската агресия, каква е ролята на семейството, училището и социалните мрежи и как родителите могат да разпознаят тревожните сигнали? По тези и други въпроси разговаряме с Дияна Комнева, клиничен психолог и психотерапевт.
– Напоследък ставаме свидетели на все повече прояви на агресия от страна на непълнолетни. На какво се дължи това?
– За съжаление, с течение на времето започнахме да възприемаме детската агресия не толкова като проблем, чиито причини трябва да разберем и върху който трябва да работим, а почти като неизбежна закономерност. Условията и качеството на живот, семейната динамика, социалните взаимодействия и моделите, които обществото изгражда с години, създават средата, в която детето формира представата си за себе си и за света. Когато липсват емоционална осъзнатост, разбиране, подкрепа и емпатия, страхът лесно може да се трансформира в нападение. Тогава агресорът понякога възприема собствената си реакция като защита – на себе си, на своите вярвания, а напоследък дори и на ценностите на определена „общност“. Зад това често стои една много човешка потребност – да принадлежиш някъде, да бъдеш приет и да се чувстваш значим.
Дияна Комнева е категорична, че семейството е първата и основна среда, в която детето изгражда своите модели на поведение, отношение и привързаност.
"Но семейството не съществува изолирано от обществото. Социалните мрежи оказват влияние не само върху подрастващите, но и върху техните родители. Затова по-важният въпрос не е „Кой е виновен?“, а как различните среди взаимодействат помежду си и какво можем да променим в тях".
Според нея – най-важното е родителят да познава детето си.
"Не просто да знае какво прави, а да познава характера му, начина, по който преживява света и как реагира, когато е наранено, уплашено или отхвърлено. Така родителят може да забележи промяната – отдръпване, необичайна раздразнителност, резки промени в поведението, затваряне в себе си или засилена агресивност. Децата невинаги казват директно: „Имам проблем“. Често споделят през друга ситуация, история или привидно незначителен разговор, защото така се чувстват по-сигурни. Затова родителят трябва първо да наблюдава и да слуша, а едва след това да пристъпва към конкретно действие".
– Покрай убийството на Георги Кузев в Пловдив стана ясно, че в България има много неонацистки организации, които подтикват към агресия. Защо се случва това?
– "Без да коментирам конкретни организации или обстоятелствата около конкретен случай, от психологическа гледна точка можем да говорим за механизмите, които правят един млад човек уязвим към радикални идеи и групи. Една от най-силните човешки потребности е принадлежността. Когато младият човек не открива достатъчно приемане, идентичност и значимост в непосредствената си среда, една група може да му предложи точно това – ясна идентичност, общност, правила, враг и усещане за цел. Зад агресивното поведение и крайното убеждение често стоят много повече пластове, отколкото виждаме отвън. В психотерапията се стремим не просто да осъдим поведението, а да разберем личността – кои модели са нейни, кои са придобити и кои са създадени под влиянието на външни обстоятелства. Разбирането на причината не означава оправдаване на агресията. То е необходимо, за да можем действително да я предотвратим".
– Свикнахме ли като общество да оправдаваме детската агресия с думите „То е просто дете“?
– "Често съществуват две противоположности. В един момент казваме „То е просто дете“ и освобождаваме детето от всякаква отговорност, а в следващия се отнасяме към него така, сякаш е напълно зряла личност. Това противоречие обърква децата. Те имат нужда едновременно от граници и от разбиране. Детето трябва постепенно да се учи да носи отговорност за действията си, но тази отговорност трябва да бъде съобразена с възрастта и емоционалната му зрялост".
Психологът коментира още, че в практиката си е имала случаи, в които родителите трудно приемат, че детето им проявява агресия.
"Има обаче и обратната крайност – родители, които твърде лесно убеждават детето, че именно то е „проблемът“. Важно е да разграничаваме детето от поведението му. Едно дете може да проявява агресия, без това да означава, че то е „лошо“ или „агресивно“ по своята същност. Въпросът е какво стои зад това поведение и какво го е предизвикало или поддържа".
Според нея "отговорността е споделена" - семейството, училището и обществото участват в изграждането на средата, в която детето се развива.
"Децата имат естествената способност да усвояват света чрез наблюдение и подражание. Затова много по-силно от това, което им казваме, въздейства начинът, по който самите ние се отнасяме към себе си и към другите. Наша отговорност е да бъдем пример, но и да дадем пространство на детето да изгради собствената си индивидуалност, вместо да възприема света единствено през нашите убеждения".
– Какво се случва с агресивното дете, ако проблемът не бъде адресиран навреме?
– "Децата обикновено започват да сигнализират много преди проблемът да стане очевиден. Агресията често е един от по-късните и видими сигнали за вътрешно объркване, страх, гняв или безсилие. Когато тези сигнали остават неразпознати, проблемът може да се задълбочи и поведението да се превърне в устойчив модел за справяне. Промяната става възможна в момента, в който признаем, че има проблем – без да отхвърляме детето заради него".
– Възможно ли е агресивното дете да се превърне в агресивен възрастен?
–"Да, възможно е, особено ако агресията остане основният начин за справяне със страх, конфликт, отхвърляне или безсилие. С времето тя може да се превърне в добре познат и усвоен защитен механизъм – път, към който човек се връща, защото не е успял да изгради друг, дори когато старият вече му вреди. С правилното отношение, навременната подкрепа и възможността детето да разбере собствените си емоции и поведение, агресията може да бъде заменена с по-здравословни начини за справяне. Понякога именно осъзнаването на собствените ни реакции се превръща в силна мотивация да изберем да бъдем различни".
Според Комнева е трудно да се заключи, че децата днес непременно са по-агресивни в сравнение с преди.
"Със сигурност обаче агресията е много по-видима – включително заради социалните мрежи и скоростта, с която информацията достига до нас. Но това, което наблюдавам в работата си през последните години, е силна потребност у децата да им бъде дадено пространство, в което да се чувстват спокойни, приети и чути. Понякога зад най-шумното поведение стои именно нуждата някой най-накрая да чуе това, което детето не успява да каже с думи".
– Ако един родител в момента чете това интервю и забелязва агресивно поведение у детето си – какво е първото нещо, което трябва да направи още днес?
– "Бих искала да подтикна родителите към нещо много просто: да си припомнят дали тази вечер са пожелали на детето си „лека нощ“ и дали са му казали, че го обичат. Детето трябва да знае, че не трябва да се бори, за да получи любовта на родителите си. Това, разбира се, не означава липса на граници или последствия. Означава детето да разбере: „Поведението ти може да бъде неприемливо, но ти не преставаш да бъдеш обичан.“ Много деца се стремят да получат любовта и вниманието на родителите си по начин, който възрастните разпознават единствено като „лошо поведение“. Понякога чрез тестването на границите детето всъщност търси потвърждение, че е важно, значимо и забелязано. Затова бих започнала оттам – от връзката. От нея започва и възможността детето да ни позволи да разберем какво всъщност се случва с него".
