105 дни разделиха излизането на Румен Радев от президентската институция и влизането му в министерския съвет като премиер. От новосформираното политическо образувание „Прогресивна България” (ПБ) не обичат да дават много информация за намеренията си. Правят го винаги в последния момент, тогава когато нормативните изисквания го налагат и няма вариант за повече отлагане.

Така стана и с обявяването на състава на правителството на Румен Радев. В седмиците след 19 април, когато се проведоха изборите, имаше множество хипотези кои хора ще попаднат в новия кабинет. Сега, след като мандатът беше върнат изпълнен на президента Илияна Йотова и правителството е гласувано, може да се каже, че част от имената отговарят на очакванията, но има и такива, които могат да бъдат определени като абсолютна изненада.

Още на пръв поглед впечатление правят многото вицепремиери, цели четири на брой, двама, от които без портфейл. Големият брой вицепремиери по принцип е характерен за коалиционните правителства. Там те са необходими, за да осигурят балансите между отделните участници в изпълнителната власт.

Де факто правителството на Румен Радев е еднопартийно, а изглежда като коалиционно. То разполага със 131 сигурни гласа в Народното събрание, но вероятно вътре в тази голяма парламентарна група е необходимо да се балансират  различните интереси и течения, за да може всички депутати от ПБ мотивирано и активно да подкрепят кабинета на Румен Радев. 

Това всъщност е подход, който може да се определи като нож с две остриета. От една страна интересите и теченията са представени и в парламентарната група, и в правителството, което означава, че двата органа би следвало да функционират координирано. От друга обаче – при функционална несъвместимост, балансите могат да бъдат нарушени и на тяхно място да се появи напрежение. 

Вицепремиерите без портфейл Иво Христов и Атанас Пеканов са политически личности с два различни профила. Дори може да се каже, че профилите им се различават диаметрално. В чисто човешки план те вероятно могат да намерят общ език, но политически това е невъзможно, ако всеки от двамата държи на позициите си и не проявява склонност да ги променя или поне да ги модифицира.  

Иво Христов е ярко изразен евроскептик. Позициите му са орбанови по своя характер. Според Христов макар Орбан да е загубил властта в Унгария, това не означава, че симпатиите към него в България не са се запазили. Т.е. Христов ни предлага едно посторбаново разбиране за българската политика и за поведението, което страната ни да има в европейските институции, най-вече в съвета на ЕС.

Атанас Пеканов е проевропейски политик с мислене на социалдемократ. От него може да се очаква създаване и поддържане на активни контакти с основните партийни фамилии в ЕС и особено с европейските социалдемократи. В свои по-ранни телевизионни и публични изяви, Пеканов е изразявал симпатии към Германската социалдемократическа партия и нейните политики.

Най-вероятно заниманията на Пеканов ще бъдат свързани с европейското финансиране към България и дейностите, свързани с Плана за възстановяване и развитие (ПВУ). Колкото до Иво Христов, дори и да има някакви опити за дефиниране на неговата роля в правителството, тя ще остане по-неясна и ще се определя на ситуативен принцип. Там където се появят пробойни в кабинета, Христов ще ги уплътнява комуникационно. Проблемът е, че това уплътняване винаги ще е евроскептично и ще насажда тези нагласи сред българското общество.

Възможно е да се стигне дотам, че Атанас Пеканов да разказва България в Европа на проевропейски език, а Иво Христов да разказва Европа в България на евроскептичен език. Дори не е невъзможно точно това да е идеята, с която двамата са включени в правителството като вицепремиери без портфейл.

Възможно е също така подобен ход в началото да даде определени резултати и да бъде схващан като вид балансиране. Когато обаче всичко това започне да се разбира в европейските институции и в българското общество, на мястото на балансирането ще дойде напрежението. Стигне ли се до напрежение, това ще означава необходимост от трудни решения, които Румен Радев ще трябва да взема.

Впечатление прави и личността на външния министър. Може да се каже, че това е една от изненадите в кабинета „Радев”, защото името Велислава Петрова не беше свързвано с това правителство и още по-малко с министерството на външните работи. Очакванията тук се отнасяха до Ради Найденов, Николай Милков и други далеч по-опитни специалисти в сферата на външната политика и дипломацията.

Велислава Петрова не е нито експерт по международни отношения, нито кариерен дипломат. Какво налага да се заложи на такова неразпознаваемо лице, при наличието на човек с експертиза в ПБ, какъвто е Петър Витанов, засега поне остава загадка.

Не е невъзможно Румен Радев и вицепремиерите без портфейл да се окажат по-активни във външната политика отколкото външния министър. Ако това се случи до голяма степен би могло да обясни избора на Велислава Петрова за тази позиция.

Не е изключена и още една хипотеза. Радев, Пеканов и Христов да поемат въпросите, свързани с ЕС, а на Петрова да оставят далеч по-сложните, при управлението на Доналд Тръмп, отношения със САЩ. Разбира се, на заседанията на външните министри в ЕС и НАТО, Петрова ще присъства, но там тя може да изразява единствено предварително подготвени правителствени позиции. Или казано с други думи, позициите на активните персонажи в кабинета – премиера и министрите без портфейл.

Един от основаните и постоянни въпроси в ЕС е този за подкрепата към Украйна срещу руския агресор. Радев вече е казвал, че няма да помага, но няма и да пречи на останалите европейски страни да помагат. Това предполага и една по-пасивна позиция на външния министър. То също може да е допринесло, така че изборът да падне върху Велислава Петрова.

Нов Орбан в България няма да има, независимо от посторбановата реалност, която Иво Христов се опитва да ни чертае. Нов Орбан няма да има където и да е в Европа. Достатъчно показателен е фактът, че най-близкият съмишленик на Орбан Робърт Фицо (Словакия), въпреки пътуването си до Русия, няма да присъства на парада в Москва на 9-ти май. Там няма да има нито един европейски представител, а от бившите съветски републики ще присъства единствено беларуският автократ Александър Лукашенко.      

Въпросът обаче не приключва само с това, че нов Орбан няма да има. Много е важно също така да няма и нов Петер Сиярто, външен министър по време на управлението на бившия унгарски премиер. Независимо дали става дума за външен министър или вицепремиер, това би било сериозен риск за националната и за европейската сигурност.

Нека припомним, че Сиярто саботираше функционирането на съвета на ЕС, помагаше на руски олигарси да избягват европейските санкции и се беше поставил в услуга на външния министър на Кремъл Сергей Лавров. Т.е. Петер Сиярто се е занимавал с всичко друго, но не и с външна политика.

Новото управление у нас, в лицето на председателя на Народното събрание Михаела Доцова, вече заяви твърдо, че България остава в еврозоната, ЕС и НАТО. Това са хубави думи, но те трябва да бъдат обезпечени с дела. Точно това очакват от правителството на Радев съюзниците ни в ЕС и НАТО, а и немалка част от хората в България.

Твърдението, че за Украйна е добре да сключи лош мир сега, защото с времето условията ще стават все по-лоши, вече е несъстоятелно и е добре новото правителство да не се позовава на него. Украйна не само устоява вече повече от 4 г. на руската агресия, но и прави войната все по-високо технологична до нива, които са недостъпни за Русия.

Качествената външна политика почива върху международното право и реалността. Или казано с други думи, необходима е фактология, а не идеология.