Именно това непоследователно и дори разпиляно отношение на кабинета по ключови въпроси от външната политика създава благоприятна среда за общ кандидат-президент на ДБ, ПП и ГЕРБ
Изборите за нов държавен глава трябва да се проведат в края на октомври или началото на ноември тази година. Засега обаче липсват издигнати кандидати. Единственото изключение е Николай Ненчев, някогашен министър на отбраната. Той обаче не е сред фаворитите и участието му е свързано по-скоро с търсене на начини за присъствие в публичното пространство, отколкото с реални шансове за влизане в президентската институция.
Очевидно е, че основните играчи не желаят продължителна кампания и затова се бавят с обявяването на техните кандидати. По всяка вероятност нито една от водещите кандидатури няма да бъде номинирана преди септември. А това означава, че на практика предизборната кампания ще се затвори в рамките на нормативно определените 30 дни преди изборите.
Има два основни въпроса, които ще определят изхода от президентските избори. Единият е дали „Прогресивна България” ще подкрепи Илияна Йотова, а другият – дали ще се намери път към издигане на обща кандидатура между ДБ, ПП и ГЕРБ. Тези два въпроса са по-важни от кампанията, както и от начина, по който тя ще протече.
Ако партията на Румен Радев реши да издигне и подкрепи кандидат, различен от Йотова, шансовете за спечелване на изборите ще намалеят. Който и да е различният кандидат, той ще е по-малко популярен от нея и освен това ще е в конкуренция с нея, тъй като тя ще участва на тези избори, независимо дали получи или не получи подкрепата на Радев.
Въпросът при ДБ, ПП и ГЕРБ дори е още по-сложен. Поне засега вероятността, общата кандидатура да се окаже възможна, не е голяма. На лидерско ниво Асен Василев е най-големият противник на кооперирането с ГЕРБ. Проблемът обаче съвсем не се изчерпва с това.
Избирателите на ДБ, ПП – от една страна и тези на ГЕРБ – от друга няма как да оформят една балансирана общност, която еднозначно да застане зад евентуален общ кандидат и да даде всичко от себе си за неговото избиране. Всъщност абсолютно сигурно е, че такъв кандидат няма да бъде еднакво възприет от електората и на трите формации. Дори и да се стигне до единна кандидатура, то тя несъмнено ще бъде припозната от една или две от партиите и тихо отречена от другите една или две.
Това вътрешно напрежение няма да даде възможност на хипотетичния кандидат на ДБ, ПП и ГЕРБ да постигне своя електорален максимум. Независимо от това обаче той най-вероятно ще постигне по-добър резултат от всяка една отделна кандидатури на ДБ и ПП и на ГЕРБ. Бойко Борисов добре разбира това и точно по тази причина дава знаци, че би искал да бъде издигната и подкрепена обща кандидатура.
Общата кандидатура със сигурност ще стигне до балотаж. А такъв резултат би осигурил нова енергия и вдъхновение на трите опозиционни формации, след тежката загуба на парламентарните избори през април. Това в особено висока степен би било валидно за ГЕРБ, защото те загубиха най-много на парламентарния вот. До онзи момент доминираха изпълнителната власт, премиерът Росен Желязков беше техен представител, а освен това електоралният резултат, който получиха е най-нисък откакто ГЕРБ съществува.
Ако формацията на Борисов се яви на президентските избори със свой партиен кандидат и не стигне поне до балотаж, това би затвърдило лошата форма, в която се намира ГЕРБ и би оформило трайна тенденция към намаляване на ролята и значението на формацията в българския политически живот. Не бива обаче да се сравнява хипотетична обща кандидатура на ДБ, ПП и ГЕРБ за президент с управлението на сглобката, която се състоеше от ППДБ и ГЕРБ и функционираше изключително трудно, поради непрекъснатото напрежение между двете тогавашни формации.
Тогава ставаше дума за правителство, което взема оперативни решения за управлението на държавата. Президентът е визионерска фигура, а между ДБ, ПП и ГЕРБ стратегически различия на практика няма. Те са съмишленици как и в каква посока трябва да се развива страната и съобразно какви ценности и принципи. Различията им са на тактическо ниво. Именно затова оперативните решения в кабинета на сглобката се вземаха трудно и всяко едно от тях водеше до разправии и заплахи от разпад.
Ако ДБ, ПП и ГЕРБ съумеят да излъчат общ кандидат, то той несъмнено ще е годен да бъде президент, ще има ясна позиция относно дългосрочното развитие на България и ще допринесе за укрепването на президентската институция. Проблемът при тези опозиционни формации е, че е малко вероятно да се разберат помежду си и да убедят последователите си в смисъла от обща кандидатура.
Всъщност антагонистичните отношения между привържениците на ДБ, ПП и на ГЕРБ са резултат от поведението на лидерско ниво. Напрежението между партийните ръководства формира тези нагласи, които се разпространиха сред електоратите и се превърнаха е част от тяхната идентичност.
В другия сектор пък нещата са по-скоро обратни. Ако Радев подкрепи Йотова, то тя ще е основния фаворит за спечелване на президентския вот. Президентската институция обаче лесно може да бъде превърната във втори център на власт от държавен глава, който има собствена физиономия, политически авторитет и международни контакти.
Ако Румен Радев желае да е сигурен, че втори властови център няма да има, то той може да се ориентира към не чак толкова ярка фигура за президент. В тази хипотеза кандидатът на „Прогресивна България”, ако спечели, ще е много по-зависим от правителството и проблеми между „Дондуков” 1 и „Дондуков” 2 няма да има.
В случай, че Радев издигне алтернативна кандидатура, вместо Йотова, ще се нужда е от време за популяризирането й, а такова няма да има. При подобен вариант той единствено може да разчита на прехвърляне на авторитет от себе си към кандидата. Като се има предвид, че парламентарните избори бяха сравнително скоро, то една такава импровизация може и да сработи.
Предимството ще е на страната на този сектор, който съумее да излъчи обща кандидатура. Ако „Прогресивна България” има свой партиен кандидат, той ще трябва първо да се пребори с Йотова (близката конкуренция) и след това да се ориентира към спечелване на изборите.
Същото се отнася и за ДБ, ПП и ГЕРБ. Ако в този сектор има двама кандидати, всеки от тях ще трябва първо да се справи с близката конкуренция и след това да се изправи срещу представителя на управляващите.
В момента има две теми, които са активни в българската политика и в тях е фокусирано вниманието и на управляващите, и на опозицията. Става дума за бюджета и за позицията на страната ни относно подкрепата за Украйна. По първия въпрос най-ярко изразената критика идва от ПП в лицето на нейния лидер Асен Василев.
По втория въпрос обаче критиката идва почти едновременно от ДБ, ПП и ГЕРБ. Относно подкрепата или дистанцирането от Киевската декларация, премиерът и правителството за първи път влязоха в обяснителен режим. Това означава, че опозицията е имала активно и компетентно поведение по тази тема.
Именно това непоследователно и дори разпиляно отношение на кабинета по ключови въпроси от външната политика създава благоприятна среда за общ кандидат-президент на ДБ, ПП и ГЕРБ. Ако въпреки това той не се случи, трябва просто да се приеме, че е невъзможен.
Остава да видим дали ще е възможна някаква координация за балотажа, но това няма да е стратегия, а само тактика. Потенциалът между ДБ, ПП и ГЕРБ обаче е на стратегическо, а не на тактическо ниво. Необходими са много малко усилия, за да бъде разбрано това.
