105-и конгрес на МПО – организацията, която пренесе Македония през Океана и я запази повече от век

В Кливланд, щата Охайо, от 4 до 6 септември се провежда 105-ият годишен конгрес на Македонската патриотична организация в САЩ и Канада.

Зад поредния номер стои рядко историческо оцеляване – организация, създадена от емигранти през 1922 г., преживяла войни, диктатури, Желязната завеса, разпадането на Югославия и дълбоката промяна в начина, по който поколенията разбират думата „македонец“.

МПО не запазва Македония върху географската карта. Запазва я в американските архиви, във вестниците, в писмата до президенти и сенатори, в библиотеките, църквите и домовете на хора, които никога повече не виждат селата, от които са тръгнали.

Това е и по-малко познатият образ на МПО – не само като пазител на паметта, а като едно от най-ранните и организирани лобита на македонските българи в Северна Америка.

Преди организацията идва една армия от емигранти

МПО не възниква от нищото. Още в края на XIX и началото на XX век преселници от Македония създават свои дружества в САЩ. През 1899 г. е учредено Македоно-българското дружество „Васил Левски“, а след него възникват организации като „Надежда“ и Българо-македонския американски комитет.

Когато през 1912 г. започва Балканската война, част от емигрантите напускат работните си места и се връщат отвъд Океана, за да се включат като доброволци в Македоно-одринското опълчение.

Сред запазените реликви е знаме, донесено от Гари, Индиана, за Шеста охридска дружина. Върху него присъстват българският трибагреник и съкращението на Македоно-одринската българска народна организация. Това е важна следа за самоличността на ранната емиграция. Хората наричат себе си македонци според областта, от която идват, но в организационните си печати, училища, църкви и документи открито използват името българи.

След Първата световна война надеждата, че Македония ще бъде обединена или ще получи автономия, отново е разбита. През декември 1918 г. Българският народен конгрес в Чикаго приема обръщение до Парижката мирна конференция и правителствата на Великите сили. Сред обсъжданите решения е превръщането на Македония в независима държава.

Гласът остава нечут. Но идеята, че американското обществено мнение може да бъде спечелено за каузата, вече е родена.

От фабриките на Средния запад към Вашингтон

На 2 октомври 1922 г. представители на местни емигрантски дружества се събират във Форт Уейн, Индиана, и поставят началото на Македонската политическа организация в САЩ и Канада. Сред първите делегати има участници в Илинденско-Преображенското въстание и представители на общности, изградени предимно от македонски българи, голяма част от които идват от Егейска Македония.

Думата „политическа“ е избрана съзнателно. Целта не е просто да се съхраняват носии, песни и семейни спомени. МПО трябва да постави македонския въпрос пред американското общество, правителството във Вашингтон и Обществото на народите.

Основният лозунг е „Македония за македонците“ – идеята за автономна или независима Македония, в която различните народности да имат равни права.

През 1925 г. организацията е официално регистрирана в Индиана. Учредяването ѝ попада и в американската преса. На 7 юли 1925 г. The Indianapolis News публикува съобщение за вписването на Македонската политическа организация. Сред заявените цели са взаимопомощта и защитата на хората от Македония и работата за политическото освобождение на областта.

Още на 5 ноември 1923 г. The Indianapolis Star излиза със заглавие „Macedonians Seek Treaty Revisions“ – „Македонците искат преразглеждане на договорите“. На 30 юни 1925 г. The Indianapolis News публикува материал, озаглавен „Balkan Situation Still Menace, Says Speaker“ – „Положението на Балканите все още е заплаха“.

Тези архивни публикации показват нещо, което рядко се подчертава в България. МПО разбира сравнително рано езика на американската политика – за да поставиш далечен балкански въпрос във Вашингтон, първо трябва да го превърнеш в американска обществена тема.

„Македонска трибуна“ – държавата от хартия

През 1925 г. конгресът на МПО взема решение организацията да има собствен печатен орган. Първият брой на „Македонска трибуна“ излиза на 10 февруари 1927 г. под ръководството на Йордан Чкатров.

Вестникът постепенно се превръща в най-важната институция на МПО. На страниците му се публикуват свидетелства на участници в Илинденско-Преображенското въстание, разкази за преследванията във Вардарска и Егейска Македония, политически меморандуми, некролози, семейни вести и спомени за села, чиито имена следващите поколения вече не познават.

„Македонска трибуна“ е нещо повече от периодично издание. Тя е държава от хартия за общност без собствен политически дом.

Чрез нея документи за Македония достигат до американски политици, университети, библиотеки и редакции. Изданието оцелява почти век – първоначално на български език, след това с все по-голямо присъствие на английски.

През 2023 МПО взема решение да се работи системно за дигитализирането на архива на „Македонска трибуна“, преди част от него да бъде необратимо повредена или изгубена. Това не е просто технически проект. Старите броеве съдържат имена, семейни истории, свидетелства, кореспонденция и преселнически маршрути, които невинаги могат да бъдат открити в държавните архиви на България, Гърция и бивша Югославия.

Съхраняването им е надпревара с времето. Хартията старее, личните колекции се разпиляват, а със смъртта на последните наследници често изчезва и информацията кои са хората на снимките и откъде са дошли.

Ако архивът бъде дигитализиран изцяло и описан професионално, той може да се превърне в един от най-ценните източници за историята на македонските българи през XX век.

Американската преса вижда нещо повече от фолклор

МПО не остава затворена в своите клубове. Пикниците, конгресите и шествията ѝ попадат в местните американски вестници.

The Mansfield News съобщава през май 1929 г. за предстоящ македонски пикник. В началото на 30-те години годишните конгреси вече привличат хиляди посетители. Съхранена е кинохроника от 11-ия конгрес в Кливланд през 1932 г. – делегати, знамена, автомобили и шествие, чрез което една емигрантска общност показва, че вече е част от американския обществен живот.

Запазена е и снимка на платформа на МПО в парада за Деня на труда в Индианаполис през 1937 г. Вместо да се изолират от Америка, македонските българи поставят своята кауза в самото сърце на един от големите американски празници.

На 27 юли 1930 г. The New York Times публикува позиция на Централния комитет на МПО след опита за убийство на румънския министър Константин Ангелеску. Организацията отхвърля всякаква връзка с нападението и заявява, че македонското движение няма нищо общо с вътрешните работи на Румъния. В позицията се отхвърля и антисемитизмът, като се изразява съчувствие към борбата на евреите за справедливо отношение.

Документът показва как МПО се опитва да очертае пред американската публика граница между македонската кауза и чуждите екстремистки движения, които набират сила в Европа.

Организацията не живее само от декларации

Силата на МПО между двете световни войни не идва само от политическите ѝ позиции. Тя изгражда паралелна обществена инфраструктура.

В различни градове възникват местни дружества, домове, клубове, библиотеки, училища, хорове, театрални и танцови състави. Създават се женски, младежки и детски организации.

До средата на 30-те години дванадесет местни библиотеки съхраняват повече от 3000 книги на български език. В български православни църкви се откриват училища, в които децата учат да четат и пишат на български, изучават история, литература и география.

Според отчетите на самата организация през 1938 г. МПО има 38 местни структури в САЩ и Канада. В архивни документи се посочва, че стойността на домовете, клубовете, библиотеките и останалите ѝ имоти преди Втората световна война достига приблизително 200 000 долара – значителен капитал за онова време.

Парите идват основно от самите емигранти. Те работят във фабрики, стоманолеярни, железници, ресторанти и малки семейни предприятия. Купуват сгради, финансират вестника, плащат за книги и училища, събират средства за политически кампании.

В „Македонския алманах“ от 1940 г. могат да бъдат открити реклами на магазини и ресторанти, притежавани от членове на общността. Сред тях е заведението на Петро и София Манови в Нюпорт, Кентъки, свързано с историята на прочутото Cincinnati chili.

Това на пръв поглед е дребен битов детайл, но разкрива модела, чрез който МПО оцелява: бизнесът издържа общността, а общността финансира каузата.

След 1934 г. МПО остава почти сама

След преврата от 19 май 1934 г. ВМРО е забранена, а легалните македонски организации в България са разтурени или поставени под държавен контрол. Тогава МПО придобива ново значение. От територията на американската демокрация тя продължава легално да говори за Македония, когато на Балканите това става все по-трудно.

Организацията не следва безусловно политиката на София. Тя критикува управлението на Кимон Георгиев, настоява за освобождаване на задържани дейци и изпраща писма до чужди правителства.

Данни от британските архиви показват, че през 1934 г. МПО протестира срещу авторитарното управление в България, а през следващата година отново поставя пред Лондон въпроса за правата на населението с българско самосъзнание в Македония.

Иван Михайлов – водачът от разстояние

Връзката между МПО и Иван Михайлов е едновременно една от най-силните и най-спорните части от нейната история.

След убийството на Тодор Александров през 1924 г. Михайлов постепенно поема ръководството на ВМРО. След забраната на организацията през 1934 г. живее в изгнание, а след Втората световна война се установява в Италия.

Оттам той влияе върху идейната линия на част от МПО. Пише за „Македонска трибуна“, поддържа кореспонденция с дейци в Америка и защитава представата за независима Македония, в която българският характер на славянското население не трябва да бъде заличаван.

Михайлов никога не се отказва от българската си национална принадлежност. За него формулата е ясна: македонец по роден край, българин по народност.

Разсекретена американска разузнавателна оценка от 16 април 1953 г., озаглавена „Background, Whereabouts and Activities of Ivan Mihailov“, показва колко внимателно американските служби следят връзката му с МПО. В документа организацията е описана като американско продължение на движението около ВМРО, а тогавашният секретар Любен Димитров – като човек, чрез когото се подпомага политическата дейност на Михайлов.

Този документ е разузнавателна оценка, създадена в условията на Студената война, но показва, че за Вашингтон МПО не е незабележим фолклорен клуб. Американските служби я възприемат като организация с политическа мрежа, международни контакти и възможност да влияе върху македонския въпрос.

Връзката с Михайлов не остава безоблачна. През 70-те години част от по-младото ръководство започва да се противопоставя на прекомерното му влияние и МПО постепенно придобива по-самостоятелен курс.

Организацията продължава да публикува негови текстове и да почита ролята му в македонското освободително движение, но не приема да бъде управлявана от Рим. В един момент американската институционална култура се оказва по-силна от стария модел на революционно водачество.

Между Тито и комунистическа София

След 1944 г. МПО се оказва в конфликт с две държавни политики едновременно.

В Югославия се изгражда отделна македонска национална историография, от която българската принадлежност на значителна част от възрожденските и революционните дейци е изтласкана. В България комунистическото управление за определен период приема югославската линия и провежда политика на насърчавана македонизация в Пиринския край.

„Македонска трибуна“ критикува и Белград, и комунистическа София. Организацията поставя въпросите за преследваните хора с българско самосъзнание във Вардарска Македония, за закритите български училища и църкви в Егейска Македония и за подмяната на историческата памет.

През 1952 г. думата „политическа“ в името е заменена с „патриотична“. Това не означава отказ от позиция по Македония. Новото име подчертава, че МПО не е американска политическа партия и не участва като организация в партийното противопоставяне в САЩ.

Тя продължава да поставя политически искания, но го прави чрез позволените средства на американската демокрация.

Независима Македония – мечтата, която МПО доживява

Десетилетия наред организацията защитава формулата за „свободна и независима Македония – Швейцария на Балканите“, в която различните народности трябва да имат равни права.

Когато през септември 1991 г. Република Македония обявява независимост, МПО не остава страничен наблюдател. Нейна делегация отива във Вашингтон и разговаря със сенаторите от Индиана Ричард Лугар и Дан Коутс, както и с членове на Камарата на представителите.

Президентът на организацията Иван Лебамов разпраща до държавни ръководители резолюция, приета на конгреса в Детройт. През септември 1992 г. МПО участва във „Форум за македонско единство“ заедно с представители на други емигрантски организации и ВМРО–ДПМНЕ. Общото искане е новата държава да бъде международно призната.

Особено важна следа се намира в официалния архив на Конгреса на САЩ. В Congressional Record за 2 октомври 1992 г. е регистрирана тема „Recognition of Macedonia: Macedonian Patriotic Organization of the U.S. and Canada“. Това е пряко доказателство, че позицията на МПО достига до американската законодателна власт, а не остава само вътрешна декларация.

През ноември 1992 г. организацията призовава членовете и симпатизантите си да се обаждат на телефонната линия на Белия дом и да настояват президентът Джордж Буш-старши да признае Република Македония. Изпращат се писма и факсове, а представители на МПО пътуват многократно до Вашингтон.

Изследователят на американската външна политика Жонатан Пакен описва мащаба на тази кампания чрез многобройните пътувания до столицата, хилядите писма, стотиците факсове и огромното количество материали, разпространявани от „Македонска трибуна“.

Решението на Вашингтон зависи от войните в Югославия, отношенията с Гърция, европейските позиции и опасността от нов конфликт. Но включването на МПО изиграва своята важна и документирана роля в американската кампания за международното признаване на независима Македония. Новата държава е приета в ООН през април 1993 г. под временното име Бивша югославска република Македония, а Съединените щати я признават на 9 февруари 1994 г.

От признаване към предотвратяване на война

По-малко известна е ролята на МПО след обявяването на независимостта.

Иван Лебамов разговаря със сенатор Ричард Лугар за необходимостта от превантивно международно присъствие, което да попречи на войната от останалата част на разпадащата се Югославия да премине и в Македония.

МПО е сред организациите, които поставят този въпрос във Вашингтон. В крайна сметка в Македония е разгърната UNPREDEP – първата мисия на ООН, създадена като превантивно разполагане на мироопазващи сили преди избухването на война, а не след нея.

През 1996 г. в Сената на САЩ е подчертано, че присъствието, започнато при Джордж Буш-старши и продължено от Бил Клинтън, помага Македония да избегне войната, обхванала други части на бивша Югославия.

Организацията не само настоява новата държава да бъде призната. Тя иска тази държава да бъде защитена още при раждането си.

Писмото на Бил Клинтън

Сред запазените архивни документи е официалното приветствие от президента Бил Клинтън до 76-ия годишен конгрес на МПО. Писмото е подписано на 25 юли 1995 г. и публикувано в „Македонска трибуна“ на 24 август същата година.

Президентското приветствие не означава, че Белият дом приема всички исторически и политически позиции на организацията. Подобни писма се изпращат до различни американски обществени структури.

Но документът показва друго – МПО вече е разпознаваема институция, към която президентската администрация смята за необходимо официално да се обърне. Организацията, започнала с малка група емигранти във Форт Уейн, е достигнала до Белия дом.

Българска по произход, македонска по география, американска по метод

Най-точното определение за историческата МПО вероятно се съдържа в собственото ѝ развитие.

Тя е създадена от македонски българи. Мисли за Македония като за обща родина на различни народности. И действа чрез американските механизми – свободна преса, петиции, резолюции, изборни представители, обществени кампании и доброволно финансиране.

В американския модел МПО открива нещо, което балканските движения рядко са имали – възможност каузата да бъде защитавана без нелегална армия. Писмото заменя куршума, вестникът – четата, сенаторската канцелария – дипломатическата мисия.

Тъкмо това е нестандартната историческа роля на организацията. МПО пренася една балканска националноосвободителна традиция в американска демократична среда и постепенно я превръща в гражданско лобиране.

Големият спор вътре в самата МПО

Оцеляването има цена. Всяко следващо поколение знае по-малко български, живее по-далеч от Македония и възприема думата „македонец“ по различен начин.

През 1990 г. Иван Лебамов признава съществуването на етнически македонци и ги кани да се присъединят към организацията като равноправни членове. Това поставя началото на труден преход.

Част от старите членове продължават да определят македонската принадлежност като регионална, а българската – като национална. Нови членове пристигат със самосъзнание, оформено в социалистическа Югославия и независима Македония.

През 2023 г. МПО приема важни изменения в устава си. В преамбюла изрично е записано, че организацията е основана през 1922 г. от македонски българи. Едновременно с това понятието „македонец“ е отворено към всеки човек с произход от историко-географската област Македония независимо от етническата му принадлежност.

Този текст е опит да бъдат съхранени две истини едновременно – кои са основателите и кого организацията допуска днес.

Това не прекратява спора за идентичността. Но не позволява произходът на МПО да бъде пренаписан чрез мълчание.

Защо МПО има значение днес

Днешната организация няма мащаба и политическата мобилизация от 30-те или началото на 90-те години. Потомците на първата емиграция са напълно интегрирани в американското и канадското общество, а голяма част от тях вече не говорят езика на своите предци.

И все пак МПО притежава нещо, което никоя новосъздадена структура не може да произведе бързо – историческа легитимност, архив и мрежа от семейна памет, простираща се през повече от век.

Нейната роля днес е да защитава правото на хората сами да назовават своята идентичност, да пази документите за българския произход на основателите, да настоява за човешки права и срещу езика на омразата и да съхрани „Македонска трибуна“, преди времето да унищожи част от архива.

Най-голямата заплаха вече не е забраната на организацията. Тя е забравата.

Ако МПО се превърне само във фолклорна годишна среща, ще изгуби политическата и моралната тежест, с която някога достига до Конгреса и Белия дом. Ако позволи историята ѝ да бъде използвана като оръжие срещу едно или друго съвременно самоопределение, ще предаде принципа за равни права, върху който е изградена.

Пред нея стои по-трудна задача – да бъде мост, без миналото да бъде подменяно в името на помирението.

Македония, която Америка пази в архивите си

Днес голяма част от важните следи за македонските българи се намират не само в София и Скопие, а в Индиана, Охайо, Мичиган, Илинойс, Торонто, американския Congressional Record и разсекретените архиви на ЦРУ.

Там са учредителният документ на МПО от 1925 г., телеграми до Обществото на народите, старите броеве на „Македонска трибуна“, кадрите от конгреса в Кливланд през 1932 г., платформата от парада за Деня на труда през 1937 г., петиции до ООН, документите за кампанията за признаване на Македония и приветствието на Бил Клинтън от 1995 г.

Тези свидетелства разказват история, която Балканите често разделят на удобни половини. МПО е основана от македонски българи. Тя защитава идеята за отделна и независима Македония. Подкрепя международното признаване на държавата през 90-те години. И едновременно се противопоставя на заличаването на българското историческо наследство.

Тези позиции не са противоречие, ако Македония се разбира като политически дом на различни общности, а не като собственост на една държавна историография.

Повече от век по-късно голямото постижение на МПО не е, че е спечелила всички свои битки. А че е оставила достатъчно документи, за да не могат тези битки да бъдат заличени.

МПО не просто пренася Македония през Океана. Тя я вкарва в американския печат, в Конгреса, в Белия дом и в архивите на една държава, в която паметта не зависи изцяло от това кой в момента е на власт.

И днес точно затова едни от най-силните доказателства за българските корени на организацията и за нейното участие в борбата за международно призната независима Македония днес се намират на хиляди километри от Балканите. А в днешната МПО стои отговорността забравата никога да не получи правото да пренапише историята.