„Малката Одеса“: рекламираха ли „Капитал“ Олег Невзоров, КУБ и „Баба Алино“ още през 2023 г.?

Варна сякаш се събуди една сутрин и откри, че в гората край града е поникнал цял незаконен квартал. Не една къща, не няколко бараки, не „строителна грешка“, а 104 построени или строящи се сгради върху около 100 декара в местността „Баба Алино“ — с улици, инфраструктура, трафопостове, предлагани и продавани имоти. В анализа си от 2026 г. „Капитал“ вече пише, че при такъв мащаб „сто и четири сгради вече не са пропуск. Това е система“.

Тази система обаче не е паднала от небето. И точно тук започва неудобният въпрос: кой я видя, кой я проспа, кой я прикри — и кой преди това я представяше като обещаваща инвестиционна история?

Инвеститорите сочат институциите. Институциите сочат инвеститорите. Общината говори за политически чадър и години наред безконтролно строителство. Прокуратурата вече разследва не само незаконното строителство и сечта, но и евентуалното бездействие на длъжностни лица в периода от 2023 до 2026 година.

Междувременно започнаха да се задават въпроси към ДАНС, към строителния контрол, към горските власти, към ВиК структурите и към всички онези институции, които по една или друга причина не са спрели процеса навреме. Сигнали е имало още през 2023 година. Издавани са актове за незаконна сеч. Извършвани са проверки. По-късно бяха открити и незаконни сондажи, чрез които районът е бил захранван с вода. С други думи – днес не спорим дали държавата е знаела за случващото се. Спорим кой е знаел, кога е знаел и защо нищо не е последвало.

Именно затова въпросът вече не е само кой е построил „Баба Алино“, а кой е позволил тя да достигне мащаб, при който 104 сгради могат да бъдат видени дори на сателитна снимка.

На този фон е трудно да не се върнем три години назад. Защото докато днес различни институции си прехвърлят отговорността за незаконния град, през 2023 г. част от публичния разказ за същите хора и същите инвестиционни намерения изглеждаше съвсем различно. 

И още нещо. Откъде хората с ипотеките, със семейните планове, с обещанието за живот край морето разбраха за тези апартаменти? Как се напълниха тези иначе „невидими“ имоти? 

Защото зад всяка от тези сделки стои нечия лична история. Нечии спестявания. Нечий кредит. Нечие решение да премести семейството си или да инвестира в бъдещето си. Чии са тези животи и реалности, които днес всички експлоатираме като огромния корупционен скандал?

Кой им показа този проект? Кой им разказа за него? Кой превърна няколко декара гора край Варна в мечта за нов дом, добра инвестиция и спокойствие край морето?

Зад проекта публично се свързва украинската „КУБ Корпорация“ и предприемачът Олег Невзоров. Интересно още през 2023 г. „Капитал“ публикува обширен текст за навлизането на КУБ във Варна. В него компанията е описана като строителен играч от Одеса, който „влиза с размах“ на пазара на жилищни и ваканционни имоти, вече строи два комплекса, разполага с 30 декара земя и планира да пуска нов проект на всеки два месеца.

Още заглавието задава тона – „Строител от Одеса се стреми към топ 3 по жилищни проекти във Варна“. Следва разказ за успешна корпорация с милион квадратни метра построени площи, за амбициозен предприемач, който не се е отказал въпреки войната, за мащабни планове за България, Румъния и Испания. Читателят не среща особена дистанция или скептицизъм. Среща история за експанзия, растеж и успех.

Текстът от 2023 г. е важен не само защото показва, че КУБ не е била невидима. Важен е и заради начина, по който е написан. Вместо обективна проверка на чужд инвеститор, навлизащ агресивно в чувствителна зона край Варна, публикацията звучи като бизнес портрет.

Олег Невзоров е представен през мащаба на бизнеса си, през войната, през амбицията да запази екипа си, през плановете за Варна, Букурещ и Барселона. Варна е наречена „малката Одеса“. Разказва се как градът му напомня за родния град, как баща му живее тук от години и как вижда потенциал за развитие. В текста дори присъства оценката, че „Варна е 15 години назад в развитието си в сравнение с Одеса“, а внушението е ясно – идва модерният инвеститор, който ще покаже как се прави бизнес.

Рекламното усещане се усилва от детайлите. Описани са бъдещи комплекси, цени, схеми за разсрочено плащане, апартаменти „до ключ“, горски вили, ресторант, спа център, целогодишен басейн, парк с езеро, барове и барбекю зони. Разказва се какви са цените на имотите, какви са възможностите за покупка, какви са предимствата за бъдещите клиенти.

И когато една медия описва проект през неговите продажбени предимства, тя трудно може след това да се представя като напълно външен наблюдател на последвалата катастрофа.

През 2026 г. „Капитал“ вече пише, че „Баба Алино“ е „рентгенова снимка на държавата“. Че „сто и четири сгради вече не са пропуск. Това е система“. Че трябва да се търси отговорност от всички по веригата – кой е строил, кой е продавал, кой е удостоверявал, кой е вписвал, кой е присъединявал към инфраструктура и кой е мълчал.

Ние от Таралеж бихме добавили още един въпрос: Кой рекламираше тази инвестиция?

В публичния спор вината вече се разпределя в няколко посоки. Едната линия е към инвеститора и свързаните с него дружества — кой е строил, продавал и обещавал имоти в терен, който днес се описва като зона на незаконно строителство. Втората линия е към общинския и строителния контрол — как такъв мащаб е останал без навременна реакция. Третата е към прокуратурата и контролните органи — защо сигнали и проверки не са спрели процеса по-рано. Четвъртата, по-тежка линия, е към службите и държавата — ако е имало данни за риск, защо те не са довели до реално спиране на схемата.

Не можем да твърдим без доказателства, че някой от „Капитал“ е правил платена реклама. Не можем да твърдим и че конкретна институция е прикривала Невзоров по политическа, дипломатическа или друга линия.

Но можем да кажем нещо далеч по-трудно за оборване.

През 2023 г. публикацията за КУБ изглежда като мек, благосклонен и романтизиран разказ за амбицията на един украински джентълмен. През 2026 г. същата медийна среда вече говори за институционален разпад, за системен провал и за незаконен град.

Между тези две позиции стои въпросът за отговорността на публичното говорене.

Ако днес „Баба Алино“ е символ на държава, която е прогледнала чак след като бетонът е изсъхнал, тогава трябва да попитаме и за медиите, които са гледали същия този бетон като инвестиционна перспектива.

Защото през последните седмици стана ясно, че незаконният град не започва в деня, в който институциите правят проверка. Той започва много по-рано — в първия премълчан сигнал, в първия документ, в първата сделка, в първия отказ да се види очевидното.

А понякога и в първия красив медиен разказ, който превръща един рисков строителен проект в история за предприемачески успех.