Пропуснатият разговор: Депресията при младите

Депресията при младите невинаги изглежда като тъга. Понякога тя ходи на училище, среща се с приятели, тренира, качва снимки, пътува и се смее. А зад затворената врата остава един млад човек, който не знае как да обясни какво му се случва.

Има разговори, които родителите отлагаме. За оценките, тревожността, алкохола, секса, самотата, онова безкрайно стоене в телефона. И има един разговор, който понякога пропускаме, защото не разпознаваме момента, в който трябва да започне – разговорът за депресията.

„Нищо ми няма.“ „Просто съм изморен.“ „Не ми се говори.“ „Остави ме.“ „Няма смисъл.“ Лесно е тези думи да бъдат приети като поредната тийнейджърска буря. Като мързел, инат, неблагодарност или липса на дисциплина. Понякога са просто реакция на труден ден или конфликт. Но понякога зад тях стои нещо много по-сериозно. И разликата е важно да бъде разпозната навреме.

Депресията не е лошо настроение

Всеки млад човек има тежки дни. Провалена връзка, конфликт с приятели, лоша оценка, изпит, проблеми в семейството, несигурност за външния вид или бъдещето могат да донесат тъга, гняв и желание човек да се затвори за известно време. Това само по себе си не означава депресия.

Депресията е различна. Тя засяга начина, по който човек се чувства, мисли и функционира. Симптомите се задържат и започват да пречат на ежедневието. При младите картината невинаги е тази, която възрастните очакват. Вместо постоянна видима тъга може да има раздразнителност, избухливост, безразличие, умора, проблеми със съня, промени в апетита, трудна концентрация, спад в училище, отдръпване, загуба на интерес, чувство за безполезност или безнадеждност.

Има и сигнали, които никога не трябва да бъдат подминавани – разговори за смърт, желание човек да изчезне, самонараняване или твърдения, че животът няма смисъл.

„Но тъкмо излезна с приятели. Как може това да е депресия?“

Това е един от големите митове около депресията при младите. Представяме си депресирания човек като някого, който лежи в тъмна стая, плаче и отказва да стане от леглото. Понякога заболяването действително изглежда така. Но не винаги.

Фактът, че едно момиче се гримира, отива на тренировка, среща се с приятели, пътува или се смее на видео, не изключва депресия. Както и фактът, че едно момче играе футбол, ходи на парти или прекарва часове с компанията си.

Човек може да изпитва удоволствие в определени моменти и въпреки това да преживява сериозно психично страдание. Може да функционира добре в една област и да се срива в друга. Затова нито родителят, нито приятелите могат да поставят или отхвърлят диагноза само по отделни прояви.

По-важният въпрос не е само „Какво все още прави?“, а „Какво се е променило?“.

Кога започна да не бъде същият?

Промяната често е един от най-ценните сигнали. Дете, което винаги е било организирано, започва системно да пропуска срокове. Добър ученик внезапно губи интерес към училището. Спортистът, който е живял за тренировките си, вече не изпитва удоволствие от тях. Общително момиче започва да се изолира. Млад човек, който е имал планове, говори така, сякаш бъдещето е изгубило значение.

Понякога промяната е драматична. Понякога идва толкова постепенно, че семейството привиква към нея. И един ден родителят осъзнава, че от месеци разговорите у дома се свеждат до „Стани“, „Учи“, „Подреди си стаята“, „Остави телефона“, „Какво става с оценките?“.

А най-важният въпрос не е бил зададен: „Как си всъщност?“

Това вече не е проблем, който можем да наричаме просто „тийнейджърски период“

По данни на Световната здравна организация около един на всеки седем души между 10 и 19 години в света живее с психично разстройство. Тревожността и депресивните разстройства са сред водещите причини за заболяване и ограничено функциониране при подрастващите.

Зад статистиката стоят реални деца. Деца, които продължават да ходят на училище. Деца, които получават добри оценки. Деца, които спортуват. Деца от стабилни семейства и деца, преживели тежки семейни конфликти. Деца, които изглеждат прекрасно в Instagram, и деца, които никога не публикуват нищо.

Особено сериозно трябва да се приемат мислите за самонараняване и самоубийство. Световната здравна организация определя самоубийството като една от водещите причини за смърт сред младите хора. Това означава, че изречения като „по-добре да ме няма“, „искам да изчезна“ или „няма смисъл да живея“ не трябва автоматично да бъдат обявявани за манипулация, театър или опит за привличане на внимание.

Дори когато младият човек търси внимание, въпросът е защо има нужда да го търси по този начин.

Къде грешим като родители

От страх понякога започваме да разпитваме. От безсилие четем лекции. От тревога контролираме. От яд обвиняваме.

„Какво ти липсва?“ „Имаш всичко.“ „На твоята възраст аз…“ „Другите деца имат истински проблеми.“ „Просто трябва да се стегнеш.“ „Стига си мислил глупости.“

Но депресията не се измерва с квадратурата на дома, цената на телефона, училището, в което учи детето, или броя ваканции през годината. Млад човек може да има образование, приятели, възможности, любящо семейство и материална сигурност и въпреки това да развие депресия.

Има обаче и друга крайност, която също не помага – когато от страх да не нараним детето започнем да обясняваме абсолютно всяко негово поведение с психичното му състояние.

Да приемем страданието сериозно не означава да отменим всички граници.

Младият човек продължава да има нужда от структура, предвидимост и постепенно изграждане на отговорност. Въпросът е първо да разберем какво стои зад поведението, преди да го определим като мързел, лош характер или симптом на заболяване.

Социалните мрежи и поколението, което непрекъснато се сравнява

Днешните деца живеят в свят, в който чуждият живот пристига на екрана вече редактиран. По-красиво тяло. По-голяма компания. По-щастлива връзка. По-скъпа ваканция. Повече успех. Повече харесвания. Повече живот.

Собственото ежедневие остава единственото, което младият човек вижда без филтър.

Социалните мрежи не могат да бъдат посочени като единствена причина за депресията. Причините за психичните разстройства са сложни и включват комбинация от биологични, психологически, семейни и социални фактори. Но дигиталната среда е част от света, в който израстват младите, и затова разговорът за нея не може да бъде сведен единствено до „Колко часа стоиш на телефона?“.

По-важният въпрос понякога е: „Как се чувстваш след тези часове?“

Родителят не трябва да бъде психиатър

Една от най-големите грешки е родителят да се опита сам да постави диагнозата. Другата е сам да реши, че диагноза със сигурност няма.

Нашата работа не е да определим дали детето има депресивно разстройство. Нашата работа е да забележим, че нещо се е променило, да го приемем сериозно и при необходимост да потърсим професионална оценка.

Не е необходимо да знаем правилните думи. Не е необходимо дори напълно да разбираме какво се случва. Но е важно младият човек да има поне един възрастен, пред когото може да каже истината, без първата реакция да бъде присъда.

Вместо „Защо се държиш така?“ можем да кажем: „Забелязвам, че напоследък не си добре. Искам да разбера какво ти се случва.“

Вместо „Имаш всичко, защо си нещастен?“: „Не е необходимо да можеш да ми обясниш защо ти е трудно, за да повярвам, че ти е трудно.“

Понякога това е началото.

Когато думите вече са тревожен сигнал

Ако младият човек каже „Не искам да живея“, „Искам да изчезна“, „По-добре да ме няма“, „Мисля да се нараня“ или говори конкретно за самоубийство, разговорът вече не е само възпитателен.

Не трябва да спорим дали „наистина го мисли“. Не трябва да го наказваме за думите му. Не трябва да го караме да обещае просто да „не прави глупости“. И не трябва да пазим подобно признание като семейна тайна.

Необходимо е състоянието да бъде оценено от квалифициран специалист, а при непосредствен риск да се търси спешна медицинска помощ.

Психологът и психиатърът не са наказание

„Ще те заведа на психолог“ не трябва да звучи като „Ще те изпратя при директора“.

Психичното здраве е здраве. Депресията може да бъде лекувана. В зависимост от възрастта, конкретното състояние и неговата тежест помощта може да включва психотерапия, работа със семейството, промени в ежедневието, а когато е медицински показано – и медикаментозно лечение, назначено и проследявано от лекар.

Най-опасно е да чакаме младият човек просто да „се оправи“, когато състоянието му се задълбочава.

Защото понякога зад „Мързи го“ стои „Не мога“.

Зад „Не му пука“ може да стои „Не чувствам нищо“.

Зад „Няма никаква мотивация“ може да стои „Не виждам смисъл“.

А зад „Иска само да го оставим на мира“ понякога стои „Не знам как да ви кажа колко ми е трудно.“

Пропуснатият разговор

Няма родител, който може да предпази детето си от всяка болка. Няма семейство без конфликти. Няма юношество без затръшнати врати, грешки, разочарования и моменти, в които детето сякаш говори език, който родителят вече не разбира.

Но можем да направим едно – да не превръщаме дома в място, където трябва да изглеждаш добре, за да бъдеш обичан.

Да оставим пространство за едно трудно изречение:

„Не съм добре.“

И вместо веднага да попитаме „Но защо?“, понякога първо да кажем:

„Добре. Аз съм тук. Разкажи ми.“

Защото разговорът за депресията не започва с диагнозата. Не започва в кабинета на психолога или психиатъра. И не започва в деня, в който вече е станало страшно.

Той започва много по-рано – в момента, в който един млад човек разбере, че когато животът му стане прекалено тежък, има при кого да отиде.

И може би това е разговорът, който не бива да пропускаме.