На сцената зрителят трябва да вижда хора, които считат себе си за достойни и се държат достойно
Актьорът Ицхак Финци е работил в киното и в театъра, името му се свързва с някои от филмите, които показват абсурда и трагизма. Сред тях са „Преброяване на дивите зайци“, „Откраднати очи“ по сценарий на Радослав Спасов и Нери Терзиева, „Времето е наше“. За актьорския си път и партньорството си със знакови колеги той разказа в интервю пред Весела Веселинова.
Г-н Финци, преброихме ли дивите зайци 30 г. след демократичните промени?
Питате дали пак живеем сред абсурди? Светът целият е така - има милион абсурди.
Свикваме ли с абсурдите? Не е ли опасно това?
Понякога си спомням, че е така, друг път – забравям, не знам кое е по-често. Има хора, които вероятно никога не забравят, че живеят в абсурден свят. В живота забравяме и се борим, и се съпротивляваме, и изведнъж разбираме – ама то било абсурдно. Лъкатуши животът.
Не е ли опасно, когато човек осъзнае че е в абсурд и вижда, че няма сила да излезе от него?
Понякога има сила, понякога няма – така е в живота. Не мисля, че има нещо постоянно. Не бих се заел да обобщавам.
Сегашните поколения Ви познават предимно от екрана. Имаше ли роля – и в киното, и в театъра, която сякаш Ви беше най-трудно?
Всяка е била трудна. Имаше роли, които не съм разбирал, ако е в пиеса – това действащо лице за какво ще бъде, какво значение ще има за идеята на спектакъла, за смисъла на предтавлението. Това ме е затруднявало. Питал съм се – какво бих могъл да знача, да е повече от написанато, оттова, което е на пръв поглед.
Между 1960 и 66-а година Вие сте в Сатиричния театър. Вие си партнирате с Георги Парцалев, Стоянка Мутафова е от основаването на този театър, бихте ли разказал някои случки, които не са били видни на сцена – подготовката ролите...
С Парцалев играхме спектакъл от Шон О'Кейси – „Краят на началото“ – ирландска пиеса, поставена от Методи Андонов. Нашите герои бяха двама селяни, които репетират участието си в селска вечеринка. Съпругата на единия си тръгва и го оставя да се грижи за кравата. За да може да репетираме, той (Калоянчев), връзва кравата с тънко въже, което прекарва през комина, то влиза през огнището – по този начин той може да контролира движението на кравата. Парцалев си връзваше въжето през кръста, той беше с китара. Аз си носех цигулка, вместо китара – както е в оригиналния текст. Двамата репетирахме песен, написана от композитора Димитър Вълчев. Нашата репетиция много се смущаваше от движението на кравата, което личеше по това, че въжето често дърпаше Парцалев и той губеше равновесие. Това разваляше репетицията, ние се боричкахме с тази трудност. Ставаха недоразумения, ставаха грешки. После съпругата се връща, имаха някакъв конфликт, викаха. Аз се стараех да изиграя другия селянин, ама не го третирах като прост селянин, третирах го като полуинтелигент. Сложих си очила, реших да си сложа голф – панталон, чийто крачоли се връзват под колената, надолу са чорапи. Той ми стигаше много над кръста нагоре – с тиранти. При това и с очилата се стараех да играя късоглед. Това създаваше още трудности – героят ми дори с очила не се справяше с пространството, имаше стъпала и др. работи. Кравата теглеше Калоянчев. Беше добре намислено от Шон О'Кейси с много възможности за смях без да се правиш на смешен. Има такива сценарии. Стараех се да бъда нелеп, неудачник, борех се със своите недостатъци, неумения. Публиката се смееше, аз бях много радостен, че става смешно като в онези хубави филми като „Лоръл и Харди“, „Крачун и Малчо“, като филмите на Чарли Чаплин. И от характера на героя играех малко забавено. Минаха доста представления и Георги ми каза: „Не би ли могло да играем малко по-бързо тази пиеса“? Много забавено става всичко“.
Аз се опитах и видях, че от това моят герой става по-малко смешен и се върнах на предишното темпо.
Дали е по-трудно да разсмееш човек, отколкото да го разплачеш?
Не, и да разплачеш човек не е лесно, т.е. – да се трогне наистина. Много често може да срещнеш сантиментални дразнители, но това състояние не е достойно за изкуство. Не е проста работа да стане трагедия, зрителите да усетят емоцията, че да заплачат. Има различни плачове.
Самият аз съм се питал: „какво значи съчувствието на зрителя към героя, към събитията на сцената? Какво точно трогване трябва да се състои втеатралната зала – в публиката, кое е достойно за съчувствие и кое събужда някакво съжаление, когато ти си много тъжен, много жалък, което не буди съчувствие, а съжаление – „какво се разкашква, разнищва“. Това не е хубаво, но често може да се види в театъра. В салона съществува това понятие за тъжно, сантиментално и лигаво.
Достойнството изпълва ролята, каквато и да е тя – и смешна, и трагична.
Задължително е на сцената зрителят да вижда хора, които считат себе си за достойни и се държат достойно – били те лоши или добри.
