Ицко Финци пред Таралеж: В Стара София сладоледа го продаваха между две вафлички от метална купа

На 12 септември актьорът Ицхак Финци представи най-новата си книга-албум - „София, каквато беше“. Роден през 1933 г. в София, той е бил пленен от музиката на ресторантските оркестри. Започва да свири на цигулка в барчето на театър „Сълза и смях“ и на Младежкия театър, дори на улиците на Париж. Свирил е и пред Студентския дом. По-късно неговата цигулка изпълва атмосферата и радва приятели в знаковата кръчма „Сам дойдох“, където заедно с Милчо Левиев са осигурявали душевната храна на приятелите си там. Когато Финци е свирил, на вратата на кръчмата е имало табелка: „Домашен концерт“, защото в началото актьорът не е имал кураж да изпълнява музика пред публика. За забравените мигове от Стара София актьорът Ицко Финци разказа пред Весела Веселинова.

Какво Ви провокира да започнете да пишете? Как възникна идеята за книга за София?

Идея ми даде съпругата ми Лизи, с която създадохме „Филизи 33“ – ние се занимаваме с този сайт за история на изкуството, за просвещение на деца и възрастни. Издадохме три книги, 3освен това правим документални филми, игрален филм, има история на тази платформа в интернет, в ютуб, която обогатяваме. Там чета текстове, свързани с литературата, с изкуството. Искаме да издаваме и книги. Тя предложи да напишем книга за София, от Фонд „Култура“ на Общината ни подкрепиха. Написах нови разкази – оказа се, че когато ми поръчват, дали от доверието, дали от емоцията - чувствам вътрешна свобода и настроение да разкажа. Неща, които съм споменавал в разговори, успях да ги напиша като разкази. Различна е историята на създаването на разказите – различни по подтик, по начин на разказване - едни са разказана по един начин, другите – по друг. Има разлики в говора, исках да бъде жив езика.

София ли е любимия Ви град?

Нямам любим град. Всеки град е интересен и го възприемам в различни времена по различен начин. Зная, че по света има много интересни градове – Венеция, Ню Йорк са такива градове, в които съм бил. Центърът на София е много хубав.

Кои от старите сгради на София Ви събуждат спомени у Вас?

Сега ми се случва – минавам покрай някоя сграда и в мен се събуждат спомени – тук бяхме с еди кой си, другаде – тук правихме еди какво си, този приятел беше така. Изскачат кратки картини, видения, които не са свързани с чувства. Изскачат като вдъхновение и заминават. Любопитно ми е и на мен – минавайки край някое място да се сетя за приятеля или режисьора, или приятелка с които сме били там преди. Изскачат думи, изречения, видения – мисля че с всеки човек на определена възраст. Появяват се неща, за които не съм си мислил скоро, нещо далечно, което не съм знаел, че го помня.

Кои са хората на стара София, които са Ви впечатлили най-много?

Мнозина са, трудно ми е да ги изброя.

Кои бяха любопитните сладости на столицата, които сега ги няма?

Помня, че когато бях малък, нямаше много продукти, но на едно-две места в центъра на София продаваха сладолед по следния начин – имаше квадратни вафлички. Две от тези квадратни вафлички се слагаха в куб от тенекия, под куба – дръжка, заварена за кубчето. Под куба имаше заварена дръжка. Слага се вафлата в кубчето, пълни се със сладолед, под дръжката има бутало, което избутва нагоре сладоледа между двете вафлички и така сладоледчията ти го подава. Държиш сладоледа между двете вафлички, близваш от сладоледа, отхапваш от вафличките. Някъде 50-те години се продаваше сладоледа по този начин.

Казахте, че като дете Ви сте обичал, когато семейно отидете да хапнете момици. Какво е това?

Агнешки момици са някакви жлези, които са много вкусни на скара. Ако не са добре опечени, са малко жилави. Към тях имаше и ядки. Преди построяването на ЦУМ там беше Пасаж „Свети Никола“ – нещо като базар. Имаше много сергии с цветя и такива ресторантчета, където почти на крак, някои бяха и с масички на открито, за да хапнеш. Това беше и преди и след Втората световна война. Когато вървите по бул. „Мария Луиза“ отляво преди „Света Неделя“. Сега там е ЦУМ – Централният универсален магазин.

Имаше ли улични музиканти някога?

Да, имаше, но аз се заслушвах в ресторантските оркестри. Имаше ресторанти с камерен оркестър с цигулка, пиано, флейта, кларнет, може да има и виолончело. Тези състави свиреха салонни пиеси – кратки пиеси от класически композитори, менует, гавот и попури из опери, оперети, попури из балети. Попури сега е непопулярна дума за някои, това са мелодичните места от някое голямо произведение – например, операта „Кармен“ от Бизе, „Травиата“ от Верди, „Риголето“ от Верди. 
В ресторантите имаше подиум, където беше разположен оркестъра с четирима-петима музиканти. Не ходихме често