В Солун големият български дипломат участва в последния опит да бъдат ограничени последиците от военния разгром, а американският представител Доминик Мърфи, от когото София очаква посредничество, не е допуснат до преговорите.
Има дати, които остават в учебниците. Има и дати, които променят държавите за часове.
29 септември 1918 г. е и от двата вида. Тогава в Солун е подписано примирието, което прекратява участието на България в Първата световна война. Но зад познатия исторически факт стои почти кинематографична история: трима български представители пристигат при победителите, заедно с тях пътува американски дипломат, на когото София възлага надежди за посредничество, а времето за спасяване на държавата изтича.
Един от българските пратеници е Симеон Радев — публицистът, историкът и дипломатът, който вече е преживял преговорите след поражението през 1913 г. Този път задачата му е още по-тежка. Българската армия отстъпва, войници се бунтуват, София е заплашена, а отсрещната страна не е дошла да обсъжда условия между равни.
Радев няма да постави подписа си под примирието. Но ще бъде в залата, където България се опитва да спаси онова, което все още може да бъде спасено.
Държава между фронта и въстанието
На 15 септември 1918 г. силите на Антантата започват голямата офанзива при Добро поле. Пробивът не е просто поредното военно поражение. Той разкъсва българската отбрана и ускорява разпадането на армия, която воюва почти непрекъснато от Балканските войни насам.
Страната е изтощена. Липсват храна, облекло и боеприпаси. Сред войниците се натрупват отчаяние и гняв, а отстъпващи части се насочват към вътрешността на България. Започва Войнишкото въстание, в Радомир е провъзгласена република и столицата се оказва застрашена не само от настъпващите съюзнически армии, но и от вътрешен срив.
На 24 септември правителството решава да поиска примирие. Ден по-късно от София отпътува делегация в състав Андрей Ляпчев, генерал Иван Луков и Симеон Радев.
Изборът на Радев не е случаен. Той е опитен дипломат, познава европейската политика и владее френски — езика, на който се водят преговорите. През лятото на 1918 г. двамата с Ляпчев вече са обсъждали възможните изходи пред страната.
Но Радев носи със себе си и друга биография. Той не познава войната само от дипломатическите телеграми. След напускането на дипломатическата служба отива доброволец на фронта. В Солун пристига едновременно като журналист, дипломат и човек, видял отблизо цената на политическите решения.
Американецът, на когото София се надява
С българската делегация пътува и управляващият американската легация в София Доминик Мърфи.
Присъствието му разкрива последната голяма надежда на българското правителство. България и Съединените щати не са във война помежду си и в София разчитат, че американският представител може да посредничи пред Антантата и да помогне преговорите да бъдат свързани с принципите на президента Удроу Уилсън.
Тази надежда стига само до вратата.
Мърфи не е допуснат до същинските преговори. Победителите не приемат американско посредничество и не възнамеряват да обсъждат политическото бъдеще на България. За тях срещата в Солун има много по-тясна цел — да определи условията, при които победената страна ще сложи оръжие.
Това е един от най-силните образи на онзи ден: американският дипломат остава извън залата, а българските представители влизат сами.
София пристига с надежда за преговори. Солун вече е подготвил условията.
Симеон Радев — човекът без подпис
На 28 септември българските представители са приети от главнокомандващия съюзническите сили на Балканския фронт генерал Луи Франше д’Еспере.
Радев е там като експерт и съветник. Той участва в разговорите, използва дипломатическия си опит и владеенето на френски, но не е сред формалните подписали документа.
Върху официалната конвенция стоят имената на Франше д’Еспере, Андрей Ляпчев и генерал Иван Луков.
Именно това прави ролята на Радев толкова интересна. Историята обикновено запомня подписите. По-рядко помни хората, които формулират аргументите, разчитат намеренията на отсрещната страна и търсят последната възможна отстъпка.
Радев не може да върне пробития фронт. Не може да заличи въстанието или военното поражение. Неговата задача е много по-неблагодарна — да помогне последиците да не станат още по-тежки.
Тук думата „спасяване“ не означава победа. Означава запазване на държавата в момент, когато почти всички други възможности вече са изгубени.
29 септември, 22:50 часа
Официалният френски текст посочва точния час: 22:50 на 29 септември 1918 г. Тогава в Солун е подписана Военната конвенция за спиране на бойните действия.
Условията са тежки. България трябва незабавно да изтегли войските си от териториите в Гърция и Сърбия и да демобилизира почти цялата армия. Запазени са само ограничени сили за охрана на източната граница, Добруджа и железопътните линии.
Оръжието, боеприпасите, военните превозни средства и конете на демобилизираните части трябва да бъдат предадени под съюзнически контрол. Българските войски западно от Скопския меридиан трябва да сложат оръжие и да бъдат третирани като военнопленници.
Германските и австро-унгарските войски, военни структури и дипломатически представители получават четири седмици, за да напуснат България.
Към публичния текст има и тайни клаузи. Те позволяват на Антантата да използва българските железници, пътища, пристанища и комуникации и да заема временно стратегически пунктове в страната. Така България се превръща в коридор за продължаването на съюзническото настъпление срещу останалите Централни сили.
Но е дадено и едно важно уверение: ако не възникнат извънредни обстоятелства, София няма да бъде окупирана.
Това не превръща примирието в успех. Но показва какво все още може да направи дипломацията след военно поражение — не да промени изхода на войната, а да ограничи мащаба на катастрофата и да запази функционирането на държавата.
Подписването в 22:50 часа също не прекратява стрелбата мигновено. Примирието влиза в сила по обяд на 30 септември. Между подписите в Солун и реалното спиране на оръжията остават часове, през които заповедите трябва да достигнат до фронтовите части.
На масата войната вече е приключила. В окопите това все още не е сигурно.
За България — катастрофа, за Европа — първото домино
Чуждият печат вижда събитието по различен начин. Британският „Таймс“ го представя като „капитулацията на България“. За Лондон и Париж Солунското примирие не е само балкански епизод, а стратегически пробив, който разрушава южната опора на Централните сили.
Френската военна историография го определя като първото примирие от 1918 г. — първото реално отпадане на държава от противниковия блок. По-късно обаче победата на Балканския фронт остава в сянката на сраженията на Запад. При големия парад на победата в Париж през 1919 г. името Добро поле дори не присъства сред изписаните големи победи на Антантата.
За България 29 септември е начало на нова национална катастрофа. За съюзниците това е началото на края на войната.
След България Османската империя подписва примирие на 30 октомври, Австро-Унгария — на 3 ноември, а Германия — на 11 ноември.
България е първата държава от Централните сили, която напуска войната. Солун е първото домино.
Примирието не е мир
Документът от 29 септември не трябва да се смесва с Ньойския договор. В Солун се прекратяват военните действия и се определят непосредствените военни условия. Границите, репарациите и следвоенният статут на България ще бъдат решени повече от година по-късно — с договора от Ньой от 27 ноември 1919 г.
В Солун Радев не преговаря за справедлив мир. Той участва в опита да бъде спряна непосредствената катастрофа, преди победителите да започнат да чертаят бъдещето на страната.
Години по-късно ще се връща към два момента, които е преживял отблизо — Букурещ през 1913 г. и Солун през 1918 г. И двата са свързани с поражения, след които България трябва да плаща висока цена.
Това прави фигурата му необикновена. Радев не е само историкът, който описва епохата. Той е бил вътре в нея — в стаята, където държавата се побира в трима български представители, един документ и почти никакво време.
Американецът отвън, България сама пред победителите
На 29 септември 1918 г. Доминик Мърфи остава зад вратата. Американското посредничество, на което София се надява, не се случва. България трябва сама да се изправи пред победителите.
Симеон Радев не поставя подписа си под документа, но присъства там, където една война приключва и започва друга — битката за оцеляването на България в следвоенна Европа.
Зад делегацията остава разгромена и изтощена армия. Пред нея стои държава, която трябва да бъде съхранена.
А между двете остава истинската работа на дипломата: когато победата вече е невъзможна, да спаси възможното.
