Христо Чернопеев се отказа от депутатското място и загина за родината, но как България пази паметта за него?

На 24 октомври 2026 г. се навършват 111 години от гибелта по стар стил на Христо Чернопеев - български войвода, офицер и революционер, посветил живота си на националноосвободителното движение в Македония и Одринско. Роден в село Дерманци, днес в община Луковит, той преминава от редовете на българската армия към четническата борба, участва в Илинденско-Преображенското въстание и Балканските войни, а в края на живота си отново облича военната униформа, за да се сражава в Първата световна война. Чернопеев загива на 6 ноември 1915 г. по нов стил в бой с френски части край село Пепелище, в района на Щип.

Годишнината е повод не само да бъде припомнен животът на един от участниците в българското националноосвободително движение, но и да се постави въпросът как се съхранява материалното наследство, свързано с неговото име. Родната къща на Чернопеев в Дерманци остава извънредно важна част от историческата памет за войводата, а състоянието и бъдещето ѝ изискват отговорност от институциите. Публично известни сведения от 2024 г. показват, че потомци на революционера са обсъждали с община Луковит възможността да дарят имота, за да бъде ремонтиран и поддържан като историческо свидетелство и място за културни посещения.

От българския казармен живот до четническата борба

Христо Чернопеев, чието рождено име е Черньо Пеев, е роден на 16 юли 1868 г. в село Дерманци. Получава основно образование, след което отбива военната си служба и остава в българската армия, където служи като унтерофицер и фелдфебел в Плевен и Лом. През 1899 г. напуска военната служба и се насочва към революционното движение, което се бори срещу османската власт в Македония и Одринско.

През 1900 г. Чернопеев се присъединява към четата на Михаил Апостолов - Попето, а скоро след това става самостоятелен войвода в Кукушко. През следващите години действа и в Горноджумайско, където се утвърждава като един от активните ръководители на четническото движение. В революционната организация е привлечен от Гоце Делчев и работи в тясно сътрудничество с други видни дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).

Едно от известните събития, в които участва, е аферата "Мис Стоун" от 1901 г. Тогава чета на ВМОРО отвлича американската протестантска мисионерка Елън Стоун и спътницата ѝ Катерина Цилка. Целта на акцията е да бъде получен откуп за финансиране на революционната организация. Случаят придобива международна известност и привлича вниманието към борбата в Македония.

Чернопеев се проявява и в сраженията при Баялци през 1901 г. Четата му влиза в тежък бой с османски военни части, като малобройните революционери понасят тежки загуби. Сражението остава сред епизодите, с които войводата затвърждава репутацията си на решителен и опитен военен ръководител.

Илинденско-Преображенското въстание 

През 1903 г. Христо Чернопеев участва в Илинденско-Преображенското въстание като войвода на чета. Въстанието е най-мащабният опит на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско да постигне политическа промяна чрез въоръжена борба срещу Османската империя. След потушаването му Чернопеев продължава революционната си дейност.

В периода 1903-1908 г. той е сред ръководителите на Струмишкия революционен окръг на ВМОРО. Участва в организационната работа и в опитите за възстановяване на революционните структури след тежките поражения на въстанието. През 1905 г. присъства на Рилския конгрес на организацията, на който се обсъждат бъдещата стратегия и вътрешните противоречия в движението.

Следващите години са белязани от разногласия за характера и целите на революционната организация. Чернопеев участва в създаването на Народната федеративна партия през 1909 г., но по-късно отново се включва активно във въоръжената дейност на ВМОРО. През 1911 г. е избран за член на Централния комитет на организацията. Животът му показва, че за него революционната борба не е кратък епизод, а трайно лично и политическо убеждение.

Войводата във войните за национално обединение

По време на Балканската война от 1912-1913 г. Чернопеев отново оглавява чета и участва във военните действия срещу Османската империя. В източниците за дейността му се посочва участието му в освобождаването на Банско, Разлог и Кавала. Следват сраженията от Междусъюзническата война през 1913 г., когато четата му подпомага действията на български военни части.

За заслугите си е произведен в първо офицерско звание. Освен военната си дейност Чернопеев участва и в политическия живот на страната. Избран е за народен представител в XVI и XVII Обикновено народно събрание от Струмишкия избирателен район.

Избухването на Първата световна война обаче го връща на бойното поле. През 1915 г., когато България се включва във войната, Чернопеев напуска депутатското си място и постъпва в армията. Служи в 11-а пехотна македонска дивизия, където командва рота от 6-и македонски полк.

На 6 ноември 1915 г. по нов стил Христо Чернопеев загива в сражение с френски части край село Пепелище, в района на Щип. Смъртта му настъпва по време на настъплението на българските войски в района на Вардарска Македония през Първата световна война. С нея приключва животът на човек, преминал през четническата борба, въстанията, политическата дейност и редовната армия.

Родната къща на войводата - изпитание за националната памет

Историята на Христо Чернопеев не свършва с гибелта му на фронта. Тя продължава и чрез въпроса как България съхранява местата, свързани с живота и делото на своите национални герои.

Къщата в Дерманци, свързвана с името на войводата, е построена от ВМОРО след смъртта му за неговото осиротяло семейство. Така имотът се превръща не само в свидетелство за личната история на Чернопеев, но и в материален израз на признателността на революционното движение към своя загинал съратник.

През юли 2024 г. община Луковит съобщава за среща между кмета Иван Грънчаров и правнуците на Чернопеев - Иванка Христова и Пламен Илиев. На нея е обсъдена възможността наследниците да дарят къщата на общината, за да бъде ремонтирана, поддържана и използвана като историческо свидетелство, обект на културен туризъм и място за обществени събития.

През август 2025 г. публикация на сайта "Троян 21", посветена на паметта за войводата, описва трудностите при откриването на къщата и отбелязва, че тя е запазена, но не функционира като музей. 

Състоянието на къщата и липсата на ясно реализирана музейна функция поставят неудобен въпрос: какво означава да почиташ националните си герои, ако не полагаш достатъчно грижи за материалната памет за тях? Публично известната информация показва, че е обсъждана възможност за дарение, но не е достатъчна, за да се установи дали впоследствие собствеността е прехвърлена, какво е актуалното техническо състояние на сградата и дали има одобрен проект за нейното възстановяване.

Отговорността за подобен имот не бива да се свежда до еднократни възпоменателни церемонии и поднасяне на венци. Необходим е ясен план за собствеността, опазването, финансирането и бъдещото използване на къщата. Общината, държавните институции и наследниците следва да намерят работещо решение, което да гарантира, че мястото няма да остане извън историческия и културния живот на страната.

Да бъде оставен без адекватна грижа домът, свързан с един от най-видните български войводи, посветили живота си на националното обединение, е безродническо, антинационално и антибългарско поведение. Ако държавата и институциите не проявяват воля да съхранят подобно наследство, това е не просто пропуск в културната политика, а отказ от отговорност към собствената история.

Чернопеев е сред онези дейци, за които националната идея не остава само в политическите речи. Той напуска парламента, за да се върне на фронта, и загива във война, водена в името на националните цели на България. Затова паметта за него заслужава повече от ежегодно поклонение пред паметника в Дерманци.

Годишнината от гибелта на Христо Чернопеев трябва да бъде и призив за конкретни действия: опазване на къщата, създаване на достъпна историческа експозиция и възстановяване на мястото му в националната памет. Защото признателността към хората, дали живота си за България, се измерва не само с думите, а и с грижата, която поколенията полагат за оставеното от тях наследство.