Управляващите обсъждат промени, а в редица европейски държави собствениците на допълнителни имоти вече плащат по-високи данъци и такси
Сериозен обществен отзвук предизвика идеята за по-високо данъчно облагане на второто и третото жилище в България, след като управляващите съобщиха, че обсъждат подобна мярка. Въпреки че все още липсват конкретни параметри на предложението, практиката не е непозната в редица европейски държави. В много страни собствениците на втори имот плащат по-високи местни данъци или допълнителни налози с цел едновременно да се увеличат приходите в бюджетите и да се ограничи задържането на жилища с инвестиционна цел на фона на недостига на жилищен фонд.
Сред най-показателните примери е Англия, където местните власти разполагат с възможност значително да увеличават данъчното облагане на вторите жилища. Там общините могат да начисляват надбавка до 100% върху основния местен данък, което на практика означава плащане на Council Tax в двоен размер за имоти, които не се използват като основно жилище. Мярката се аргументира с факта, че в редица райони голям брой ваканционни и инвестиционни имоти остават необитаеми през по-голямата част от годината, което допринася за жилищния недостиг и за повишаването на цените на пазара.
Сходни механизми действат и във Франция, където общините в районите с жилищен недостиг имат право да повишават местния данък за второ жилище с до 60%. Наред с това страната облага допълнително жилища, които остават необитаеми за продължителен период. Чрез тези мерки властите се стремят да насърчат собствениците да отдават имотите си под наем или да ги предлагат за продажба.
Разлика между основното жилище и допълнителните жилища прави и Италия. Докато в повечето случаи основното жилище е освободено от общинския данък IMU, останалите имоти се облагат изцяло. Така, макар да не съществува специален „данък върху второ жилище“, притежаването на допълнителен имот води до значително по-висока данъчна тежест в сравнение със собствениците само на едно жилище.
В други държави фокусът не е върху ежегодното облагане на имотите, а върху придобиването на по-голям брой жилища. Такъв е примерът с Полша, която въведе по-висок данък при покупката на множество имоти, насочен основно към инвеститори и компании, изкупуващи цели жилищни комплекси. Чрез тази политика държавата цели да ограничи съсредоточаването на жилищна собственост в ръцете на ограничен кръг участници на пазара.
На практика и в България вече съществува форма на диференцирано данъчно облагане на жилищата. Законът за местните данъци и такси предвижда 50-процентно намаление на данък сгради за основното жилище, докато за всички останали имоти се прилага пълният размер на налога. Така единственият дом се ползва с данъчно облекчение, макар разликата да е по-малка в сравнение с редица западноевропейски държави.
В същото време в повечето страни в Европа по-високите данъци върху вторите жилища са само един от инструментите на по-широка жилищна политика. Обичайно тя включва и стимули за отдаване на имоти под наем, мерки срещу продължително необитаемите жилища, както и политики за насърчаване на жилищното строителство.
Европейската практика показва, че универсално решение няма. Част от държавите залагат на по-високи годишни данъци за вторите жилища, други насочват по-тежкото облагане към необитаемите имоти, а трети разчитат на по-високи налози при придобиването на повече жилища. Независимо от различния подход, целта остава сходна - да бъде намерен баланс между правото на собственост, необходимостта от приходи за местните бюджети и възможността хората по-лесно да осигурят първото си жилище.
