Все още не е ясно колко пари ще похарчи държавата за 7-и и 8-и блок на АЕЦ „Козлодуй“
Държавата вече похарчи стотици милиони за 7-и и 8-и блок на АЕЦ „Козлодуй“, но още няма окончателна цена, осигурено финансиране и договор за строителство. Реактори се обещават за следващото десетилетие, а сметката започва да се трупа още днес
България отново строи атомна електроцентрала. Засега предимно с изявления, инженерни документи, парламентарни решения и стотици милиони левове.
Този път проектът не се нарича АЕЦ „Белене“, а 7-и и 8-и блок на АЕЦ „Козлодуй“. И този път държавата уверява, че всичко е различно: площадката е избрана, технологията е определена, американската Westinghouse доставя реакторите AP1000, южнокорейската Hyundai Engineering & Construction участва като строителен партньор, а световна банка подготвя финансирането.
Само че зад впечатляващия списък с международни имена стои неудобна истина. България все още не знае колко точно ще струват двата блока, при какви условия ще бъдат финансирани, каква ще бъде цената на произведената електроенергия и кой ще плати, ако строителството се забави или поскъпне.
Няма и окончателно инвестиционно решение.
Няма подписан договор за инженеринг, доставки и строителство.
Няма одобрена схема за държавна помощ.
И въпреки това сметката вече расте.
Половин милиард преди първия бетон
По данни, представени през 2026 г., дейностите по новите мощности вече са стрували около 500 млн. лева. До края на годината разходът може да се удвои.
Това не означава, че парите са похарчени без резултат. Изработени са над 2000 чертежа и повече от 300 проектни документа, а над 72 000 страници техническа документация са преведени и адаптирани към българските изисквания. Американският проект трябва да бъде приведен към метричната система, условията на площадката в Козлодуй и стандартите на Агенцията за ядрено регулиране.
Работата е реална. Реакторът обаче все още е далече от реалността.
През ноември 2024 г. „АЕЦ Козлодуй – Нови мощности“, Westinghouse и Hyundai подписаха договор за инженерни услуги. Сега той трябва да бъде удължен с още 14 месеца, за да бъдат уточнени техническият проект, прогнозните разходи и графикът.
Официалното обяснение е, че това не представлява забавяне, а начин да бъдат намалени бъдещите рискове. Само че точно така започват големите инфраструктурни проекти, които впоследствие се оказват по-скъпи и по-бавни от обещаното: сроковете се променят, но винаги „по обективни причини“, а окончателната цена остава за следващия етап.
От 2033 до „най-рано през 2037 г.“
Когато през 2023 г. правителството даде политически старт на проекта, първият нов реактор трябваше да бъде готов през 2033 г. Вторият се очакваше две или три години по-късно.
После хоризонтът за 7-и блок се премести към 2034–2035 г.
Сега официалният график на проектната компания предвижда строителни дейности между 2030 и 2036 г., разрешителни за въвеждане в експлоатация през 2036–2037 г. и пускови операции до 2038 г. Така 2037 г. вече се очертава като най-ранен реалистичен срок за първата нова мощност.
Това е разлика от четири години спрямо първоначално обявената политическа цел, при положение че същинското строителство още не е започнало.
При ядрените централи четири години не са просто време.
Те са лихви по заемите, по-високи цени на материалите, допълнителни разходи за персонал и нови договорни претенции. Забавянето влиза директно в крайната цена на всеки произведен мегаватчас.
И колкото по-късно бъде въведена централата, толкова по-дълго България ще плаща по проект, който все още не произвежда електроенергия.
Колко ще струва? Ще разберем, след като похарчим още
През 2023 г. държавата постави като ориентир цена около 6 млрд. евро за един реактор. За двата блока това означава приблизително 12 млрд. евро, или близо 24 млрд. лева.
Но тези 12 млрд. евро не са договорена цена. Не са окончателна оферта. Не са максимален таван, над който изпълнителите нямат право да излязат. Това е политически заявена цел.
Днес никой от участниците не се ангажира с точна сума. Аргументът е, че допълнителният инженеринг трябва да установи рисковете и да даде основа за бъдещ договор с предвидима или фиксирана цена.
Това е разумно от техническа гледна точка. От политическа обаче поставя обществото в странна ситуация:
България вече е похарчила стотици милиони и се готви да вложи още, преди да знае дали може да си позволи крайния продукт.
Така се създава класическият капан на направените разходи. Колкото повече средства са вложени в подготовката, толкова по-трудно става проектът да бъде спрян, дори ако окончателната цена се окаже неприемлива. Всеки следващ кабинет ще бъде изправен пред аргумента: „Не можем да се откажем, защото вече сме похарчили прекалено много“.
Точно този аргумент България вече е чувала.
Citi е координатор, не банкомат
През юли 2025 г. Министерството на енергетиката сключи споразумение с американската банка Citi. Новината беше представена като голям пробив във финансирането на проекта.
Citi обаче не е дала на България необходимите милиарди. Банката е избрана за изключителен координатор и водещ организатор на експортното кредитиране. Тепърва трябва да се структурират възможните заеми с участието на експортни кредитни агенции от САЩ, Южна Корея и Канада, търговски банки и международни финансови институции.
Това разграничение е съществено. Да имаш консултант, който подготвя финансирането, не е същото като да имаш осигурено финансиране.
Предстои и решение на Европейската комисия за допустимостта на държавната помощ. Ако проектът разчита на държавни гаранции, бюджетно участие или механизъм, който гарантира приходите на бъдещата централа, рискът няма да остане само в баланса на проектната компания. Част от него ще бъде поет от държавата, тоест от данъкоплатците и потребителите на електроенергия.
Тогава най-важният въпрос няма да бъде дали банките са готови да отпуснат парите. Банките отпускат пари, когато имат достатъчно гаранции. Въпросът е какво ще заложи България срещу тях и кой ще плаща сметката през следващите десетилетия.
Westinghouse и Hyundai още не строят реактори
Политическото говорене създава впечатление, че строителите вече са избрани, договорите са подписани и 7-и и 8-и блок са почти необратими.
Реалността е по-различна.
Westinghouse предоставя технологията AP1000, а Hyundai е определена за предпочитан строителен партньор и участва в инженерната подготовка. Окончателният EPC договор – документът, който трябва да уреди проектирането, доставките, строителството, сроковете, цената и отговорностите – все още не е подписан.
Този договор е същинският тест. В него трябва да стане ясно дали цената действително ще бъде фиксирана, как ще се индексира, кой поема риска при поскъпване и какви санкции ще има при закъснение.
Без тези отговори България не строи атомни блокове. България подготвя възможността някога да започне да ги строи.
Сянката на „Белене“
АЕЦ „Белене“ също започва с големи обещания за енергийна сигурност, евтина електроенергия, работни места и превръщане на България в енергиен център на Балканите.
Следват десетилетия на спиране, възобновяване, нови преговори, промени в цената, политически обрати и търсене на инвеститор. През 2012 г. правителството прекратява проекта, а през 2013 г. Народното събрание потвърждава решението.
Финалът обаче не е просто спрян строеж.
През 2016 г. Международният арбитражен съд в Женева осъди Националната електрическа компания да плати на руската „Атомстройекспорт“ за произведеното оборудване. България плати над 600 млн. евро и получи два реакторни комплекта, но не и работеща електроцентрала.
Арбитражът отхвърли претенциите за неустойки, пропуснати ползи и ескалация на цената. Въпреки това държавата се оказа собственик на изключително скъпо оборудване за проект, който не беше реализиран.
„Белене“ не се провали само защото беше руски проект или защото правителствата се сменяха. Той се провали, защото България дълго време не успя да отговори на основните въпроси: колко ще струва, кой ще го финансира, необходима ли е произведената енергия и кой носи риска.
Сега същите въпроси отново стоят на масата.
Защо „Козлодуй“ все пак не е „Белене“
Разлики има и те не са маловажни.
Новите реактори ще бъдат построени до действаща атомна централа. Там вече съществуват електропреносна инфраструктура, системи за сигурност, подготвен персонал и натрупан ядрен опит. Площадката за 7-и блок е одобрена, макар че разрешителните и лицензионните процедури продължават, а 8-и блок се намира на по-ранен етап.
AP1000 не е експериментален реактор. Такива блокове вече работят в Китай и САЩ. Технологията е от поколение III+ и използва пасивни системи за безопасност, които могат да функционират без външно електрозахранване и без незабавна човешка намеса.
България има и реална необходимост да планира бъдещите си базови мощности. Въглищните централи са под натиска на европейската климатична политика и високата цена на въглеродните емисии. Действащите 5-и и 6-и блок на АЕЦ „Козлодуй“ осигуряват приблизително една трета от електроенергията на страната, но не могат да работят безкрайно.
Това са силни аргументи в полза на нова ядрена мощност. Те обаче не представляват разрешение проектът да се строи на всяка цена.
Необходимостта от електроенергия не прави автоматично всяка инвестиция икономически изгодна. А енергийната сигурност не означава просто да заменим зависимостта от руска технология със зависимост от американски доставчик, международни кредитори и десетилетни държавни гаранции.
Този път обществото трябва да види сметката предварително
Проектната компания представя оценки, според които строителството и 60-годишната експлоатация на двата блока могат да донесат десетки милиарди евро икономически ефект. Твърди се, че всяко инвестирано евро ще генерира 2,70 евро за икономиката.
Това са прогнози, а не гарантирани приходи. Те зависят от това дали блоковете ще бъдат построени навреме, дали няма да надхвърлят бюджета, каква ще бъде цената на заемите и на какъв пазар ще продават електроенергия след 15, 30 или 50 години.
Затова обществото има право да получи не само оптимистичния сценарий, а и останалите. Какво ще стане, ако цената надхвърли 12 млрд. евро? Ако срокът се измести след 2040 г.? Ако лихвите се окажат по-високи? Ако държавата трябва да гарантира определена цена на електроенергията? Ако единият блок бъде построен, а вторият остане недовършен?
Това не са въпроси на противниците на ядрената енергетика. Това са въпросите, които трябва да зададе всеки отговорен инвеститор, преди да подпише договор за десетки милиарди.
Нов проект или нов паметник на политическата безотговорност?
Към август 2026 г. няма основание да се твърди, че 7-и и 8-и блок непременно ще повторят съдбата на АЕЦ „Белене“. Проектът е по-напреднал технически, по-добре структуриран и разполага с реални международни партньори.
Няма основание обаче и да бъде представян като сигурно бъдеще на българската енергетика.
Окончателното инвестиционно решение вече се очаква в периода 2027–2030 г. Дотогава трябва да бъдат уточнени цената, финансирането, европейското одобрение, лицензирането и условията по договора за строителство.
Именно тогава ще разберем дали държавата е научила урока на „Белене“.
Ако България подпише договор с ясна цена, реалистичен график, прозрачна схема за финансиране и строга отговорност на изпълнителите, 7-и и 8-и блок могат да се превърнат в стратегическа инвестиция.
Ако решенията отново се вземат на части, разходите се трупат предварително, сроковете се местят, а окончателната сметка се крие зад търговска тайна, страната рискува да получи не нова атомна централа, а най-скъпото ядрено дежавю в своята история.
Защото първият бетон може още да не е положен. Но първите милиони вече са погребани в проекта. И ако държавата не покаже сметката навреме, един ден отново може да ни обясни, че е прекалено късно да се откажем.
