188 години от рождението на Марин Дринов - възрожденецът, предложил София за столица на България

На 20 октомври 2026 г. отбелязваме 188 години от рождението на Марин Дринов. Професор Марин Дринов е български историк, филолог и държавник - несъмнено една от най-забележителните фигури от епохата на Българското възраждане. Неговите реални заслуги за нашето национално освобождение и изграждане на Третата българска държава още дълго време ще бъдат проучвани и систематизирани. Това, което е изяснено до този момент за него, е, че той категорично се нарежда пръв сред строителите на съвременна България.

Това споделя пред ТАРАЛЕЖ писателят и изследовател Влади Натов за родения в Панагюрище учен Дринов.

Ето какво разказва още Натов:

"Държавническата дейност на Марин Дринов започва веднага след края на Руско-турската освободителна война. Дринов напуска професорското си място в Харковския университет и започва да работи в България във Временното руско управление, оглавявано от княз Александър Дондуков-Корсаков. Първоначално той става вицегубернатор на София, а по-късно участва активно в избора ѝ за столица. Дринов заема фактически поста на първи министър на образованието и на духовните дела, съдейства при изработването и налагането на Търновската конституция, и предлага 34-буквена азбука, която опростява дотогавашния правописен хаос.

Когато Марин Дринов оглавява Отдела за народното просвещение и духовните дела в рамките на Временното руско управление, пред него се изправя колосалната задача да създаде модерната българска образователна и културна система от нулата, върху руините на една опустошена от войната страна. Той трябва да преодолее няколко критични предизвикателства: липса на държавна структура и законова база, разрушена материална база и недостиг на училища, както и липса на достатъчно квалифицирани учители - за да превърне разпокъсаната, изцяло финансирана на доброволни начала възрожденска образователна структура в единна, централизирана държавна система.

Благодарение на енциклопедичния си ум, желязната дисциплина и академичния си авторитет, Марин Дринов успява да спечели тази битка. За по-малко от година той превръща хаоса в работеща система, като залага демократичните принципи на българското училище, които остават непроменени с десетилетия.

Дринов започва решаването на висящите проблеми със създаването на първия фундаментален документ - „Привременни правила за народните училища“, чрез който се полага законовата рамка на родното образование. За да се справи с недостига на класни стаи, той организира мащабно държавно финансиране и мотивира местните общности бързо да възстановят сградите, за да не се спира учебният процес. Въвежда краткосрочни педагогически курсове за бърза подготовка на кадри, изгражда основите на първата Духовна семинария в Самоков, налага задължително и безплатно светско образование, създава единна учебна програма по европейски образец и започва организирано снабдяване с модерни учебни помагала, като лично следи за качеството на съдържанието.

Професорът от Харковския университет много добре осъзнава, че просветата не спира до училищния чин. Въпреки недоимъка и хаоса, той успява едновременно с училищата да положи основите на две от най-важните институции в държавата: публичната библиотека в София (днешната Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“), на която дарява голяма част от личните си книги, както и на бъдещата Българска академия на науките - чрез инициирането на прехвърлянето и реорганизирането на Българското книжовно дружество от Браила в новата столица София.

Следващата битка, която води първият наш строител на освободеното ни отечество, е битката за неговата столица. Изготвените от него писмени доводи в полза на София надделяват над останалите предложения по време на Учредителното събрание в Търново. За да направи аргументите си неоспорими, професор Дринов ги групира в няколко ключови категории: географски, стратегически, комуникационни и исторически. Дринов разглежда София не през призмата на тогавашните изкуствени граници, наложени от Берлинския договор, а спрямо историко-етническите граници на нацията (включващи областите Мизия, Тракия и Македония).

София се намира именно в географския център на тези три български земи. Той защитава своята позиция и с обстоятелството, че Софийското поле е обградено от планини, което осигурява естествена военна защита, както и с високия потенциал за земеделие и икономическо развитие, обусловен от богатството на водни ресурси, важна част от които са местните минерални извори.

Освен това София лежи на най-важния сухопътен път на Балканите – Диагоналния път (Via Militaris), свързващ Западна Европа с Цариград и Близкия изток. От София лесно могат да се контролират пътищата по поречието на реките Струма и Места към Македония. Тази възможност тогава е била от критично значение за българския национален идеал за обединение на всички българи. За разлика от крайдунавските градове (като Русе) или откритите тракийски равнини (като Пловдив), София е разположена на безопасно разстояние от тогавашните граници с големи съседни империи, което я прави по-трудна за превземане. Накрая, като историк, Дринов изтъква значението на антична Сердика и средновековния Средец. Той припомня, че градът е важен политически и културен център още от времето на Римската империя. Крепостта е ключов административен и военен стълб по време на Първото и Второто българско царство, а по време на османското владичество градът дълго време е център на Румелийския еялет, което означава, че е притежавал готови и изградени базови административни функции.

В резултат на тези аргументи, на 3 април 1879 г. (22 март по стар стил) Учредителното събрание в Търново приема единодушно предложението на Марин Дринов и обявява София за столица на Княжество България. Ролята на Марин Дринов като учен-историк и съосновател на Българското книжовно дружество се допълва по естествен начин с практическата му дейност като държавник и просветител. Неговата академична подготовка не остава затворена в кабинета, а се превръща в директен инструмент за изграждането на младата българска държава след Освобождението през 1878 г. 

Като учен Дринов изследва детайлно българския език и неговата история. Когато поема управлението на Отдела за народното просвещение и духовните дела (1878–1879 г.), той прилага тези познания на практика и създава първия официален и систематизиран български правопис. Този правопис се превръща в задължителна норма за държавната администрация и учебните заведения, обединявайки нацията около единен книжовен стандарт. Като уважаван професор по славистика в Харковския университет, Дринов се ползва с огромен авторитет пред руските държавни кръгове. Преди и по време на Руско-турската война той използва научните си трудове, за да докаже етническите граници на българския народ пред европейската и руската общественост. По време на Временното руско управление неговият интелект и дълбокото познаване на балканската история го превръщат в най-важния съветник на княз Дондуков-Корсаков при изработването на административната уредба на Княжеството.

Съвсем заслужено той заема 31-ата позиция в престижната класация на проф. Андрей Пантев и проф. Борислав Гаврилов в книгата им „100-те най-влиятелни българи в нашата история“ - нареждайки се по-високо от голяма част от българските монарси.

Кои са обстоятелствата, които дадоха възможност на този амбициозен панагюрец да се изкачи толкова високо не само по социалната стълбица, но и да придобие международен авторитет със своя професионален капацитет в областта на историята, а и с държавническите си умения? Очевидно някои от тях се коренят в руското академично образование и култура, от които той черпи с пълни шепи по време на престоя си в Русия, както и в осигурения достъп от неговия покровител, княз Голицин, до литературата и архивите на европейските държави. Това, което остава скрито обаче, е неговата предварителна подготовка и настройка още в България - в родното му Панагюрище. Неговите учители и наставници в панагюрското училище не са случайни имена за възрожденската епоха - Атанасий Чолаков, Йордан Ненов, Сава Радулов, а по-късно като ментор изпъква Василий Чолаков, който преди обучението си в Русия е ученик на една от водещите фигури в българското просветно движение - Неофит Рилски. По заръка на своя съгражданин и изтъкнат фолклорист Василий Чолаков, младите тогава учители в Панагюрище - Марин Дринов и Нешо Бончев, започват мащабно издирване и записване на народни песни. Тези материали са изпратени в Москва, където Чолаков следва, и впоследствие голяма част от тях стават основа на неговия обемист и фундаментален „Български народен сборник“, издаден през 1872 г.

От изпълнението на тази първа тяхна сериозна задача се ражда и дълбоката им любов към звучния български език и към искрената емоционалност на безименните творци от българския народ, пресъздали душевния си заряд в народното творчество. Така у тях се заражда решението да посветят живота си "на ползу роду" и тогава те тръгват по предначертания им от техния наставник път. Василий Чолаков посочва пътя не само на Марин Дринов и Нешо Бончев. Пряко, като наставник и косвено - чрез своя сборник от записани народни обичаи и умотворения, той разбужда атмосферата в родния си град и увлича след себе си множество последователи. Най-видните от тях образуват един интелектуален кръжец, който по-късно отдава енергията си на Българското книжовно дружество. Освен Василий Чолаков, Марин Дринов и Нешо Бончев, в това дружество се включват Сава Радулов, Петър Карапетров - Черновежд, Атанас Шопов, а значително по-късно - най-младият, но най-продуктивният от тях - Павел Делирадев.

Когато през 1872 г. Василий Чолаков издава своя фундаментален труд — „Български народен сборник“ в столицата на бесарабските българи - Болград, Марин Дринов е сред хората, които научно и морално подкрепят делото. Дринов използва събраните от Чолаков езикови и етнографски материали в своите езиковедски изследвания и в борбата за установяване на единен български правопис и книжовен език. От друга страна професионалното признание на Дринов към делото на Василий Чолаков намира официален израз чрез институцията, която Дринов ръководи. Благодарение на огромните заслуги на Василий Чолаков в събирането на българското културно наследство и сътрудничеството му с учените от епохата, той е избран за дописен член на Българското книжовно дружество. Връзката между Чолаков и Дринов поставя основите на зараждането на модерната българска академична наука.

Преминавайки през школата на фолклористиката в младостта си, Марин Дринов по-късно израства като първия голям български учен-историк, професор в Харковския университет и пръв председател на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките).

Василий Чолаков, от своя страна, надгражда това дело със своя авторитетен „Български народен сборник“ (1872 г.). Така професор Марин Дринов и етнографът Василий Чолаков завещават идеята, че устойчивата държавност се гради върху просветения ум, знанието и несломимата родова памет. Техният принос в образованието, институционалното изграждане на държавата и съхранението на фолклора остава основополагащ за съвременното общество".