Аспержите на България: как „забраненият“ зеленчук стигна от Катуница до цар Фердинанд и лондонския „Риц“

Днес аспержите изглеждат като зеленчук, който принадлежи на модерната кухня – присъстват в гурме ресторантите, в специализираните магазини и в чиниите на хора, търсещи по-различен вкус. Малцина обаче знаят, че преди десетилетия България не просто е познавала аспержите, а ги е отглеждала в сериозни количества, а продукцията от пловдивското село Катуница е стигала до царския двор и до един от най-известните хотели в Лондон.

Историята започва в началото на XX век, когато местният земеделец Илия Иванов започва да отглежда аспержи в Катуница. Според разказите на неговите наследници семената били получени от Земеделското училище в Садово, а почвите около селото се оказали подходящи за културата. Постепенно това, което започнало като опит, се превърнало в поминък и в традиция, предавана в семейството. 

През 1937 г. само в Катуница площите с аспержи достигали около 250 декара – цифра, която днес звучи изненадващо на фона на факта, че зеленчукът рядко присъства в българското земеделие. Продукцията била предназначена основно за София и Пловдив, където аспержите се продавали на потребители, които можели да си позволят по-скъпия и все още необичаен за българската трапеза продукт. 

Аспержите и царският двор

Около историята на първите производители в Катуница се е запазил и разказ за цар Фердинанд. Според семейното предание аспержи, произведени от Илия Иванов, били изпратени в царския двор, а качеството им впечатлило владетеля дотолкова, че той поискал да се срещне с производителя.

Разказът гласи, че Фердинанд посетил Катуница и наградил земеделеца със златен наполеон. Този епизод обаче е добре да бъде представян като семейно предание, тъй като не е открит публично достъпен архивен документ, който да потвърждава всички подробности от историята.

По-важното е, че производството действително е било достатъчно развито, за да излезе далеч извън пределите на местния пазар.

От Катуница до лондонския „Риц“

През 1936 г. българските аспержи стигат и до Великобритания. Около 10 тона консервирани аспержи, произведени от продукция от района на Катуница и преработени в Пловдив, са изпратени за ресторанта на прочутия лондонски хотел „Риц“.

Зад тази търговия стои пловдивският предприемач Пантелей Генов и неговата консервна фабрика, а продукцията се продавала с марката „Хубавата градинарка“. Самият факт, че български продукт е намирал пазар в един от символите на лукса в Лондон, показва, че между двете световни войни българското земеделие е имало далеч по-различен облик от днешния. 

За производителите от Катуница това означавало не просто продажба на зеленчук, а достъп до пазар, който по онова време бил недостижим за голяма част от българските земеделци.

След 1944 г. започва забравата

След политическите и икономическите промени през 1944 г. историята на аспержите в България постепенно поема в друга посока. Производството се свива, старите стопанства изчезват, а културата почти напълно напуска българските ниви.

В публикации, посветени на историята на аспержите в Катуница, този процес се свързва и с определянето на аспержите като „буржоазна“ култура или храна. Тук обаче е нужна важна уговорка – няма открит публичен нормативен акт, който да доказва наличието на официална общонационална забрана за отглеждането им.

По-коректно е да се каже, че след 1944 г. аспержите постепенно губят мястото си в земеделието и хранителната култура на страната, а в по-късни разкази този процес е свързван с отношението към тях като към „буржоазен“ продукт. 

Така за няколко десетилетия зеленчукът, който някога се е отглеждал върху стотици декари край Пловдив и е стигал до Лондон, практически изчезва.

Завръщането започва отново от Катуница

В началото на XXI век историята прави пълен кръг. Потомци на старите производители решават да възстановят насажденията и да върнат аспержите там, откъдето традицията е започнала.

Според БНТ семейството получава семена от Испания и започва отново да отглежда аспержи, като първата нова реколта е произведена през 2003 г. Предизвикателството обаче се оказва не само да се отгледа продукцията, но и да се намерят хора, които да я купуват.

Причината е проста – няколко поколения българи вече са забравили този вкус.

За младите потребители аспержите изглеждат като вносен продукт, а за по-възрастните често са зеленчук, който никога не е присъствал на семейната трапеза. Така възстановяването на производството се оказва и опит за възстановяване на една стара хранителна традиция.

Защо днес аспержите отново са интересни?

Аспержите не са лесна култура и това е една от причините да не се превърнат отново в масов зеленчук. Те са многогодишно растение, което изисква търпение, сериозна първоначална инвестиция и много ръчен труд при прибирането на реколтата.

Затова производството им е по-скоро нишово, но именно това може да бъде неговото предимство – продуктът има по-висока добавена стойност и може да намери място в ресторанти, специализирани магазини и на европейски пазари.

През последните години производители отново започват да се интересуват от културата и извън Катуница. В района на Ямбол например са създадени по-големи насаждения, като продукцията е предназначена както за българския пазар, така и за износ.

Така аспержите постепенно започват да се връщат там, където някога са били част от земеделския пейзаж.

История, която си струва да бъде припомнена

Историята на българските аспержи всъщност е история за това колко лесно една традиция може да бъде изгубена и колко трудно е да бъде възстановена.

В началото на миналия век един земеделец в Катуница започва да отглежда култура, която за времето си е била необичайна. Десетилетия по-късно в селото вече има стотици декари аспержи, продукцията стига до София и Пловдив, а консервирани български аспержи пресичат Европа и достигат до ресторанта на лондонския „Риц“.

След 1944 г. тази история постепенно е прекъсната.

Днес тя отново се пише – от производители, които се опитват да върнат аспержите на българската земя и, може би още по-трудно, на българската трапеза.

Защото след повече от век аспержите се оказват не толкова чужд и модерен зеленчук, колкото добре забравена част от собствената ни земеделска история.