На провелите се избори за Кнесет Бенямин Нетаняху загуби голямата битка за съхранението на парламентарното си мнозинство, но спечели низ от по-малки победи
След изборите за Кнесет в Израел управляващото мнозинство на Бенямин Нетаняху е вече малцинство. Политическите формации, стоящи в основата на текущото израелско правителство, губят мандати и само окончалното преброяване на бюлетините ще покажат колко точно. Въпреки това обаче, формацията на действащия премиер Ликуд е първа политическа сила, дърпайки с 6 мандата пред основната опозиционния партия Яшар на Гади Айзенкот, а про-Нетаняху блокът повежда на ционистката опозиция също с около 6 мандата (при обработени 57% от гласовете).
Първото място на Ликуд може да не е достатъчно за изграждането на мнозинство в Кнесета, но то ще изиграе важна психологическа роля. Чрез него Нетаняху ще направи заявката, че като лидер на най-голямата партия именно той трябва да получи мандат за съставане на правителство (което не е задължително според местните правила). Добавяйки ролята на кандидат за премиер към тази на действащ такъв ще позволи на Нетаняху да формира процеси и да оказва продължаващ натиск върху политическите партии и силовите структури на страната, а той е доказал, че когато инициативата е в него, той винаги се възползва. Още повече, че разликата от около 6 мандата между Ликуд и Яшар е голяма, което позволява на Нетаняху да претендира, че е победил Айзенкот в конкуренцията за битката за лидерство на Израел.
Т.е. министър-председателят ще посочи резултатите от изборите и ще каже, че е победил ционистката опозиция и математически, и символно.
Преднината на коалиционния блок около Нетаняху пред ционистката му опозиция (за арабската опозиция след малко) ще позволи на израелския премиер да бъде в офанзивна роля: докато формира дискурса за „национално“ и „ционистко“ правителство, той ще тръгне на „лов“ за отделни фигури от опозицията. А тази опозиция – поради по-слабия си резултат - ще бъде в дефанзивна позиция, доколкото тя ще трябва да „брани“ своите хора от домогванията на Нетаняху. Оттук израелският премиер много лесно ще прехвърли и отговорността за евентуалния блокаж на формиране на кабинет именно на опозицията. Подадох ръка, но тя бе отхвърлена, ще обясни Нетаняху на своите сънародници, готвейки се за следващите избори.
Ако опозиционният ционистки блок имаше повече гласове от този около Нетаняху, пък макар и без достатъчно за самостоятелно мнозинство, ситуацията щеше да е коренно различна: тогава в офанзивната роля щеше да е Гади Айзенкот, а Нетаняху щеше да е в ситуация на кръгова отбрана. Загубилият битката за повече мандати – в случая блокът около Гади Айзенкот – всъщност ще бъде натоварен и с отговорността за провала на формиране на правителство. А това би било важно при напълно реалистичната хипотеза – всъщност най-обективната към този момент, в която страната отива на нови избори след няколко месеца.
Ционистката опозиция, лидирана от Гади Айзенкот, е в ситуация, в която няма добър ход. Ако тя приеме форма на сътрудничество с арабския блок (ще й бъдат необходими и двете формации, Ра‘ам и Обединената арабска листа, което превръща ситуацията от трудна в невъзможна), тя ще се превърне в лесна мишена на атаките на Нетаняху и неговите радикални коалиционни партньори Итамар Бен-Гвир и Безалел Смотрич. Такава коалиция в опозицията между ционисткия и арабския блок – независимо дали тя ще има официален или неофициален характер – ще бъде слаба конструкция, която няма да издържи във времето (по примера на широкото правителство на Нафтали Бенет от 2021-2022-ра г., което дори трябваше да разчита само на една арабска партия).
Формациите, участващи в подобна ционистко-арабска коалиция, ще заплатят електорална цена на последвалите избори и ще опънат червения килим пред Нетаняху за скорошното му завръщане на власт. Още повече, че подобна ционистко-арабска коалиция би била трудна за създаване априори, доколкото поне един от лидерите на ционисткия й фундамент, Авигдор Либерман, не би взел участие в нея. Призивът на Яир Голан, лидер на Демократите (коалиция между Лейбъристите и Мерец), за коалиция с арабския блок, е по-скоро изключение.
Затова, както е вярно, че Нетаняху губи мнозинството си в Кнесета – нещо, което бе сравнително ясно още преди провеждането на изборите – също толкова е вярно, че опозицията му също губи: възможността да заобиколи Нетаняху чрез правителство на малцинството, подкрепяно с падащ кворум от негласуващи арабски партии. Това е другият ключов резултат от положението, в което про-Нетаняху блокът е с по-голям резултат от анти-Нетаняху блока.
От друга страна, всеки представител на ционистката опозиция, който се огъне под натиска на Нетаняху за създаване на „национално“ и „ционистко“ правителство, ще изчезне от електоралната карта. Примерът на Бени Ганц и Гидеон Са‘ар е твърде пресен, за да бъде повторен от Гади Айзенкот. Още повече, че тези избори не са въпрос само на политика за лидера на Яшар: поради личната си загуба покрай убийството на сина му, Айзенкот иска създаването на национална комисия, разследваща Нетаняху за ролята му покрай терористичната атака на Хамас от 7-ми октомври.
В тази патова ситуация, в която нито Нетаняху, нито Айзенкот могат да направят кабинет, важна роля ще изигаре американският президент Доналд Тръмп. Още преди изборите бе ясно, че администрацията във Вашингтон работи в посока създаване на правителство между Нетаняху и Айзенкот, в което да бъдат отстранени по-малките радикални партньори на Нетаняху. Това е сюжет, който самият израелски премиер би подкрепил с готовност поради две причини. Първата, Айзенкот ще тръгне по пътя на Бени Ганц и ще се превърне в поредния политик, който ще зачеркне себе си, партнирайки си с Нетаняху. Втората, без по-малките си радикални партньори израелският премиер ще получи възможност за повече вътрешно-партийна гъвкавост и ще направи опит за реабилитирането на международния имидж на Израел, който тези дни отново, този път от ООН, бе обвинен в извършването на „изтребление“ на Западния бряг и на „геноцид“ спрямо ивицата Газа.
Допълнителен фактор спрямо следизборните процеси в страната ще бъде подновяването на войната срещу Иран. Към момента индикациите са, че това ще се случи след провеждането на междинните изобри в САЩ на 3-ти ноември. Войната с Иран традиционно работи за Бенямин Нетаняху (поради което той се опита да я „дръпне“ напред във времето още преди провеждането на вота, но срещна съпротива от Тръмп и началника на ЦАХАЛ Еял Замир). В условията на актуализиране на войната заявката на Нетаняху за създаване на „национално“ правителство ще придобие още по-голяма сила, а отговорността за неговото съставяне отново ще се окаже в скута на Айзенкот.
Текущите резултати от изборите в Израел обаче предоставят един от най-важните ресурси на Нетаняху – времето. Докато не се формира нов кабинет, а такъв е трудно да бъде създаден, ако крайните резултати се запазят спрямо текущия им облик, Нетаняху ще остане действащ министър-председател до провеждането на нови избори и съставянето на нов кабинет. А предвид разписаните регламенти, това може да отнеме още няколко месеца. През цялото това време Нетаняху ще продължи да бъде премиер и да определя динамиката на вътрешно-политическите процеси, включително и отлагайки съдебното му преследване в Израел.
На провелите се избори за Кнесет Бенямин Нетаняху загуби голямата битка за съхранението на парламентарното си мнозинство, но спечели низ от по-малки победи. Неговата Ликуд остана първа политическа сила с разлика пред основния си опонент. Предвид текущите резултати, чието преброяване продължава, той зачерква и възможността за правителство на малцинството от страна на ционистката опозиция. Нетаняху печели и време, в което ще продължи да бъде министър-предсеадател.
Или с други думи, дори когато губи, Нетаняху пак печели.
