Когато падне един от стълбовете на балканския популизъм, ехото се чува и отвъд границите.
Александър Вучич призна загубата. След години на власт, демонстрация на сила и внушението, че без него Сърбия не може да съществува, дойде моментът, в който избирателите показаха, че никой политик не е по-силен от общественото недоволство.
Студентските протести, започнали след трагедията на железопътната гара в Нови Сад, постепенно се превърнаха в много повече от протест срещу корупцията и безотговорността. Те се превърнаха в предизвикателство към цял един модел на управление – модел, при който властта се персонализира, институциите се превръщат в продължение на управляващата партия, а политическият лидер започва да се възприема като незаменим.
И ето че незаменимият се оказа победим.
Точно тук започва интересната балканска история.
Защото Вучич не беше просто сръбски политик. Той беше символ на политическа школа, която познаваме добре и в региона – силният човек, който обещава стабилност, говори от името на народа и постепенно започва да смята собственото си оставане на власт за национален интерес.
Тази школа има своите последователи и в Северна Македония. Християн Мицкоски също заложи на конфронтационна реторика, но се спъна в българите и Конституцията. Въпросът за вписването на българите в Конституцията се превърна в сериозно препятствие по европейския път на страната, а противопоставянето на България не може да замени необходимостта от политически решения. Когато европейската перспектива се сблъска с вътрешнополитическите сметки, цената я плаща цялото общество.
Сърбия пък показа, че протестът може да се превърне в политическа алтернатива, когато хората престанат да вярват, че няма кой да замени управляващите. А когато младите излязат от университетите и застанат в центъра на политическия живот, традиционните партийни сметки могат да се окажат безполезни.
Разбира се, политическите промени не означават автоматично демократично чудо. Предстои да се види дали новите политически сили ще успеят да превърнат обществените очаквания в работещи институции, прозрачност и реална борба с корупцията. Да оспориш един политически модел е едно. Да изградиш нещо по-добро на негово място е съвсем друго.
Но поуката за Балканите е ясна: нито един лидер не е незаменим, а националистическата реторика не може безкрайно да замества решенията. Вучич се сблъска с общественото недоволство, а Мицкоски – с нерешения въпрос за българите и Конституцията. И в двата случая политическите обещания трябва да бъдат измервани с конкретните резултати за гражданите.
Защото политиците идват и си отиват. Държавите остават. А европейското бъдеще не се изгражда с конфронтация и отлагане, а с решения, работещи институции и уважение към правата на гражданите.
