Заглавията за „предстояща война“, „удар по България“ и „ние сме следващата цел“ събират внимание, но в много случаи представят предположенията като факти и по този начин умишлено насаждат страх и паника
Появилите се информации, че Иран обсъжда възможността за атаки срещу американски военни обекти в Европа, включително срещу обекти в България, естествено предизвикват тревога.
В подобна ситуация обаче е важно да се прави разлика между обсъждане на потенциални цели, военна пропаганда и реална оперативна способност за нанасяне на удар. Между заплахата и реалната атака има огромна разлика.
На първо място стои географията. При хипотетичен ракетен удар от Иран към България Турция би се оказала в изключително важна позиция заради географското си положение. Турция е държава членка на НАТО и е съюзник както на България, така и на Съединените щати. Трудно е да си представим сценарий, при който Анкара просто би позволила ракети, насочени към територията на друга държава от Алианса, да преминат без реакция. Турция разполага със собствена противовъздушна отбрана, а въздушното пространство на страната е част от цялостната система за въздушна отбрана на НАТО.
Вторият фактор е НАТО. Евентуален удар по американски военен обект на българска територия не би могъл да бъде разглеждан като изолиран двустранен конфликт между Иран и Съединените щати. България е държава членка на Алианса и всяка атака срещу нейна територия би поставила НАТО пред необходимостта да реагира. Именно наличието на тази колективна система за сигурност е един от основните фактори, които възпират потенциален противник от подобна ескалация.
Това вече се вижда от реакциите на НАТО при нарушения на въздушното пространство на съюзници от Източния фланг. Самолетите за бойно дежурство и системите за наблюдение действат в рамките на предварително изградена система за контрол и защита на въздушното пространство. Тази способност има съществено значение и от гледна точка на възпирането. Потенциален противник трябва да съобразява не само националните способности на отделната държава, а целия комплекс от разузнавателни, авиационни и противовъздушни ресурси, които съюзниците могат да ангажират при възникване на заплаха.
Има обаче и още един проблем, който не бива да подценяваме. Това е политическото използване на страха.
В България винаги ще се намерят политици и публични фигури, които при всяка международна криза ще превръщат най-лошия възможен сценарий в почти сигурно бъдеще.
Заглавията за „предстояща война“, „удар по България“ и „ние сме следващата цел“ събират внимание, но в много случаи представят предположенията като факти и по този начин умишлено насаждат страх и паника. Именно това е един от най-лесните инструменти на политическия популизъм.
Вместо да обясняват реалните рискове и ограничения, популистите използват тревогата на хората, за да внушат, че непосредствено ни очаква война, дори когато няма доказателства за подобен сценарий.
Страхът е много лесен инструмент за политически популизъм. Когато хората са уплашени, те по-лесно приемат крайни твърдения и по-трудно задават въпроса дали зад тях има реални доказателства.
Това не означава, че всяка информация за потенциална заплаха трябва да бъде игнорирана. Напротив. България трябва да следи внимателно ситуацията, но между разумната бдителност и политическото насаждане на паника има огромна разлика.
Затова появата на името на България сред потенциални цели не трябва автоматично да се превръща в твърдение, че „Иран ще удари България“. За подобен извод са необходими реални разузнавателни данни, оперативни приготовления и конкретни индикации, а не просто информация, че даден сценарий е бил обсъждан.
Следователно трябва да бъдем бдителни, но не и уплашени. България трябва да бъде подготвена, но няма причина обществото да бъде тласкано към паника. Именно това е разликата между сериозната политика в областта на сигурността и политическия популизъм, който печели влияние, като плаши хората.
