Новини
Търси

33 години по-късно: Господ май вече не е българин

33 години по-късно: Господ май вече не е българин

Преди 33 години ни караха да плачем от гордост, а днес дори не ни дават причина да ги гледаме

Има секунди, които остават завинаги в историята на един народ. Секунди, в които времето спира, сърцата забравят да бият, а милиони хора едновременно скачат от местата си.

17 ноември 1993 година. Париж. "Парк де Пренс". Последните секунди на мача между Франция и България. Резултатът е 1:1, а надеждите ни за класиране на световното първенство изглеждат почти изгубени.

Тогава Любослав Пенев подава към Емил Костадинов, който с мощен удар изпраща топката под напречната греда. Франция е победена с 2:1, България се класира за Мондиала в САЩ, а Николай Колев-Мичмана изкрещява думите, които ще останат завинаги в българската история:

"Господ е българин!"

Тридесет и три години по-късно тази реплика звучи болезнено различно.

Тогава националният отбор караше хората да излизат по улиците, да се прегръщат с непознати, да плачат пред телевизорите. Тогава нямаше значение дали обичаш футбола. Когато играеше България, гледаше цялата страна.

Днес, 33 години по-късно, дори най-големите любители на футбола все по-трудно намират причина да включат телевизора.

Преди дни Исландия ни победи с 5:0. Вчера загубихме и от Естония с 1:2. Резултати, които някога щяха да предизвикат национален шок, днес сякаш се приемат с безразличие.

И точно това е най-страшното.

Не петте гола. Не поредната загуба. Не дори мястото ни в европейския футбол.

Най-страшното е, че свикнахме.

Свикнахме да губим. Свикнахме да се оправдаваме. Свикнахме да чуваме, че изграждаме нов отбор, че имаме млади футболисти, че трябва време и търпение.

И докато слушаме едни и същи обяснения, минават години. После десетилетия.

Някога знаехме наизуст имената на единадесетте титуляри. Днес много хора трудно биха изброили дори петима национали.

Някога след победа не можехме да заспим от щастие. Днес след загуба просто изключваме телевизора. Ако изобщо сме го включили.

Поколението на Стоичков, Костадинов, Балъков и Лечков ни даде не просто победи. То ни даде усещането, че една малка държава може да се изправи срещу най-големите и да ги победи. Че българското знаме може да се развява с гордост на най-голямата футболна сцена.

И колкото и да са велики тези моменти, те не могат вечно да бъдат единствената причина да се гордеем с българския футбол.

Разбира се, днешните футболисти не носят сами вината за всичко. Зад тях стоят години на управленски решения, пропуснати възможности, проблеми в детско-юношеския футбол и обещания, които така и не се превърнаха в резултати.

Не настояваме всяка година да побеждаваме Франция. Не очакваме ново американско лято. Искаме просто отново да изпитваме нещо, когато играе България.

Да се ядосваме за пропуснат гол. Да треперим в последните минути. Да стискаме палци за победа. Да имаме надежда, че следващият мач ще бъде различен.

Преди 33 години един гол ни разплака от щастие. Днес пет гола в нашата врата сякаш вече не могат дори да ни разплачат от разочарование.

Може би Господ все още е българин. Но едва ли и той вече гледа мачовете на националния ни отбор.

Водещи