Още чувствам вина за пропусната дузпа срещу Бразилия, твърди легендата
Роберто Баджо публикува книга за живота си - „Светлина в мрака“. По този повод легендарният №10 даде интервю пред „Кориере дела Сера“, в което призна, че още чувства вина и срам заради изпуснатата дузпа на финала на световното в САЩ'94 срещу Бразилия.
„Дори и днес не мога да си простя напълно. Знам, че може да изглежда странно, защото футболът се гради на грешки, но такива моменти ми тежат много. Наведената ми глава стана образ, с който много хора свързват финал на световното. За мен това не беше някакъв тип поза, просто така се почувствах. Тих, вероятно несъзнателен начин да се извиня на Италия и на всички хора. Като дете мечтаех да играя финал на световно срещу Бразилия. Беше древна мечта. До днес ми е трудно да обясня какво се случи", разказва Баджо.
„Малко преди това загина Аертон Сена. Знам, че някои хора в Бразилия мислят и за това като за знак за нещо по-голямо. Казват, че той е отклонил топката над гредата. Тези неща принадлежат към мистерията, към усещането на всеки. За мен тази топка все още остава окачена на място, труднодостъпно с думи“, заяви Баджо.
Той разкри още, че винаги е вярвал, че изплаща грехове в някой от миналите си животи.
„Не мога да съм сигурен какви са били предишните ми животи, но винаги съм вярвал, че в някой от тях сигурно не съм се държал добре. Казвам това много просто, без да се опитвам да поучавам някого. В този живот ми се е наложило да се сблъскам с толкова много враждебност, толкова много физическа болка, толкова много трудности. Понякога имах чувството, че съм пристигнал тук с тежка карма - нещо, което трябва да трансформирам, да облекча чрез отдаденост и страдание. Може би плащам за нещо, може би уча нещо. Във всеки случай се опитвам да не пропилявам това, на което ме е научила болката“, обясни легендарният футболист.
Въпреки това Баджо е наясно, че е един от най-обичаните хора в Италия в последните 40 години.
„Любовта на хората ми дава огромно удоволствие и ме трогва, защото не е нещо, което трябва да се приема за даденост. Благодарен съм, дори и днес да ме спре някой и да ми каже нещо мило. Успехът обаче трябва да се третира деликатно. Трябва да останеш скромен, да работиш здраво. Аз винаги съм го правил. Но чувствам, че физическото и психическото страдание, през което преминах, е част от кармата ми. Любовта, която получавам, не заличава болката, но я осветява“, откровен е Роберто.
Периодът с контузиите също дълбоко белязва връзката му с футбола и парите. Баджо скъсва кръстни връзки през май 1985 г., малко след като финализира трансфера си във Фиорентина от Виченца.
„Отидохме до Сент Етиен със стария семеен Ford. Пътувахме 12 часа в мълчание - ужасът беше, че може никога повече да не играя. Когато се събудих от упойката, крещях от болка. Не можех да приемам болкоуспокояващи. Казах на майка си: Ако ме обичаш, убий ме!“, разказва с болка Баджо.
За него това е началото на поредица от контузии: проблеми с менискуса и сухожилието на дясното коляно, както и ново разкъсване на кръстни връзки - този път на лявото коляно. Годината е 2002, а той вече е футболист на Бреша. Баджо говори и как е открил будизма, след като е роден в католическо семейство във Венето през 60-те години на миналия век.
„Открих го в края на 80-те, благодарение на мой приятел – Маурицио Болдрини, който имаше музикален магазин, където ходех след тренировки. Той ме запозна с будизма и ми обясни, че може да ми помогне да се чувствам по-добре в един от най-мрачните моменти от живота ми. Оттогава започнах постоянна работа върху себе си, която продължава и до днес“, пояснява Баджо.
Той се връща и назад в годините, когато е прохождал във футбола.
„Като малък винаги спях с топката. Аз съм част от голямо семейство, 10 души. Помня обядите и вечерите с всички край масата. Нямахме много, но имахме всичко. Баща ми беше трудолюбив, обичаше много футбола и колоезденето, беше голям фен на Интер. В детските си години подкрепях Виченца с Паоло Роси, моят роден отбор. Карах до стадиона на рамката на колелото на баща ми, бяха годините на строги икономии. Никога няма да забравя онзи студ. Нито онова щастие", откровен е той.
„Ако не бях станал футболист, сигурно щях да съм стругар, като татко. Той беше феномен, знаеше как да прави всичко. Стругът беше под прозореца ми. Лягах си и чувах шумовете от работилницата. Събуждах се и той вече работеше. Ходехме заедно на лов - не беше хоби, а начин да имаме нещо на масата. Никога не ни липсваше нищо, но си спомням първия път, когато ядох пържола. Току-що бях започнал да се срещам с Андреина. Свекър ми ми приготви пържола и си помислих, че си струва да я споделя. Спомням си изненадата си, когато ми каза, че всичко е за мен. Вкъщи разделяхме пържолата така между десет души“, спомня си Баджо.
