В момента в някои медии, намиращи се по-скоро в кьошетата на информационния поток, се появяват три проектопредложения за сключване на споразумение между Техеран и Вашингтон
В медийното пространство все по-настойчиво започнаха да изтичат парчета информация, които сигнализират, че Вашингтон и Техеран опипват почвата за евентуално споразумение. Осем месеца след като Доналд Тръмп и Израел натиснаха спусъка на този конфликт, стратегическата реалност изглежда изтрезняваща: военна победа на хоризонта няма. И докато Белия дом и столиците от Залива публично поддържат позата на скептицизъм спрямо преговорите, зачестилите совалки зад кулисите издават сериозен тласък в посока превенция на нова война. В Близкия изток дипломацията рядко се случва от хуманизъм; обикновено тя е следствие на изчерпани военни аргументи или вътрешнополитически пожари.
Този случай на активизация на дипломацията не прави изключение.
Между мира и войната: трите дипломатически писти
В момента в някои медии, намиращи се по-скоро в кьошетата на информационния поток, се появяват три проектопредложения за сключване на споразумение между Иран и САЩ.
Първата и очаквано по-максималистична рамка е предложение на самия Техеран. Иран се опитва да продаде на международната общност ускорен двудневен график, който обаче е опакован в тежки и неприемливи за Вашингтон предварителни условия. Иранската логика изисква Белия дом да направи първата крачка в ден първи – да вдигне морската блокада на пристанищата, да свали ключови икономически санкции и да размрази ирански активи, намиращи се в трети страни. Едва на втория ден Техеран би отговорил с реципрочно вдигане на хватката си около Ормузкия проток и с потенциално спиране на прокситата си по веригата (включително хутите и ливанския фронт). За администрацията на Тръмп обаче този план изглежда по-скоро като покана за капитулация, което обяснява и бързата реакция на Марко Рубио, нарекъл иранските условия „възмутителни и нереалистични“.
Успоредно с това обаче съществува втора, далеч по-рафинирана рамка, конструирана от катарските медиатори. Планът на Доха не изисква никой да отстъпва пръв, а залага на синхронизирани, едновременни стъпки за изграждане на базово доверие. В катарския проект американското вдигане на военноморската блокада и частичното размразяване на ирански активи в чужбина вървят ръка за ръка с незабавното допускане на инспекторите на МААЕ до иранските ядрени обекти и отваряне на Ормузкия проток. Това е класическа близкоизточна формула, която цели да спаси лицето и на двете столици, давайки им възможност да представят компромиса като собствена победа. Според катарското предложение на Иран ще бъде позволено да обогатява уран до 3.67%.
Трета писта, по която дипломацията тича, е американското предложение, което като катарското изглежда, че е фазово. САЩ са предложи Иран да отвори Ормузкия проток, на което Вашингтон ще отговори с частично вдигане на блокадата. Във втората фаза вече ще се касаят преговорите за ядрената програма на Иран, както и поетапното вдигане на санкциите върху Иран и размразяването на иранските активи.
Натискът за мир в злополучния контекст
Това раздвижване не е плод на внезапен дипломатически катарзис, а е следствие от затягането на два много конкретни обръча около Тръмп.
Първият е регионалният. Визитата на катарския премиер и външен министър шейх Мохамед бин Абдулрахман Ал-Тани във Вашингтон – дошъл буквално дни след разговори в Техеран – е ясен знак, че Доха е натоварена с ролята на главния съединителен проводник. Катарците имат уникалната способност да осребряват геополитическото си посредничество, а фактът, че Ал-Тани сяда на една маса не само с Тръмп, но и с Джей Ди Ванс (архитектът на краткото юнско примирие), показва, че американската администрация приема катарското предложение поне за основа за по-нататъшни преговори.
Вторият и далеч по-болезнен обръч за Тръмп е вътрешнополитическият. Междинните избори за Конгрес миналата седмица се превърнаха в електорален шамар за републиканците. Загубата на контрола над законодателната власт беше прочетена вътре в самата партия като директен вот на недоверие към затъването на САЩ в иранското блато. Избирателят усеща цената на войната през глобалната енергийна криза, а Белия дом е изправен пред равносметката – както Тръмп заяви вчера в интервю – че сътрудничеството с Израел става все по-непопулярно сред американците.
Иран не е в по-завидна ситуация, доколкото военната и икономическа блокада на САЩ правят така че цените в близкоизточната страна не просто да удрят тавана, а да се озовават направо при съседите на горния етаж.
Накрая, разбира се, предстои да видим дали от толкова дипломатически пътеки – поне три към момента, накрая конят няма пак да отиде в реката.
