Как Италия съсипа футбола си?

След провала на Световното първенство в Южна Африка през 2010 година Италия разбра, че нещо в една от най-великите футболни школи в света е безвъзвратно счупено. Федерацията реши да повери реформата на човек, когото цяла Италия боготвореше - Роберто Баджо.

Носителят на "Златната топка" не прие поста само заради името си. В продължение на повече от година той и екип от близо 50 специалисти изготвиха мащабен близо 900-страничен проект, озаглавен "Обновяване на бъдещето", който трябваше да промени из основи италианския футбол.

Вместо повече тактика и физика още при децата, Баджо настояваше за повече работа с топка, повече техника и повече свобода за младите футболисти. Планът предвиждаше изграждането на близо 100 федерални тренировъчни центъра в цяла Италия, единна методика за обучение на треньорите, модерна скаутска мрежа, дигитална база данни за талантите, сериозни инвестиции в школите и много по-тясно сътрудничество между федерацията и клубовете. В основата на всичко стоеше една проста идея - талантът трябва да бъде развиван, а не ограничаван от тактически схеми още на 10-12-годишна възраст.

Планът беше приет с ентусиазъм, но така и не беше реализиран. През 2013 година Баджо подаде оставка, признавайки, че предложенията му са останали само на хартия. Федерацията предпочете да запази статуквото, вместо да направи болезнените, но необходими промени.

Петнадесет години по-късно последствията са очевидни.

Триумфът на Евро 2020 създаваше усещането, че кризата е останала в миналото. Роберто Манчини изгради отбор, който играеше модерен и атрактивен футбол, а европейската титла на "Уембли" изглеждаше като началото на нова златна ера.

Само че успехът прикри проблемите, без да ги реши.

Италианският футбол продължи да страда от липсата на достатъчно качествени местни играчи, от ограниченото доверие към младите таланти и от все по-голямата зависимост на клубовете от чуждестранни футболисти. Серия А постепенно изгуби позициите си като най-силното първенство в света, а школите вече не произвеждаха поколение след поколение звезди, както беше през 80-те, 90-те и началото на новия век.

Последствията не закъсняха. Италия пропусна Световното първенство в Русия през 2018 година след болезнено отпадане в баража срещу Швеция. Четири години по-късно дойде още по-тежък удар - сензационната загуба от Северна Македония в Палермо лиши "адзурите" и от Мондиал 2022 в Катар.

Историята се повтори и за трети пореден път. След поредната провалена квалификационна кампания и поражението от Босна и Херцеговина Италия окончателно остана извън Световното първенство през 2026 година - нещо немислимо за четирикратен световен шампион.

За държава с четири световни и две европейски титли това вече не е временна криза. Това е системен провал.

Последният пример за липсата на ясна визия дойде през това лято. След новия неуспех федерацията отново обеща промяна. Начело на FIGC застана Джовани Малаго, а за технически директор беше назначен Паоло Малдини. Легендата на Милан трябваше да получи свободата да изгради нов проект и да избере човека, който да поведе националния отбор.

Първата цел беше Пеп Гуардиола, но испанецът отказа предложението, предпочитайки да си вземе почивка. След това Малдини насочи усилията си към Андреа Пирло - свой бивш съотборник и човек, когото смяташе за подходящ за началото на нов цикъл.

Назначението обаче беше блокирано след обществените реакции срещу Пирло заради рекламния му договор с руската букмейкърска компания Fonbet. Президентът на федерацията се намеси лично и настоя за други варианти - Роберто Манчини и Антонио Конте.

Точно тогава стана ясно, че обещаната независимост на Малдини всъщност никога не е съществувала.

Само три седмици след назначаването си той и неговият съветник Леонардо подадоха оставки. Вместо началото на нова ера италианският футбол отново затъна във вътрешни конфликти и управленски хаос. В крайна сметка федерацията се върна към най-познатото решение и назначи именно Роберто Манчини - човекът, който вече беше водил "адзурите" до европейската титла.

Италия остава една от най-великите футболни нации в историята. Страната продължава да създава отлични треньори, клубовете ѝ отново са конкурентоспособни в Европа, а Серия А постепенно възвръща част от блясъка си.

Най-яркото доказателство за това е Интер. "Нерадзурите" достигнаха два финала в Шампионската лига в рамките на три сезона - през 2023 и 2025 година. На пръв поглед това е знак, че италианският футбол отново е сред европейския елит. По-внимателният поглед към двата състава обаче разкрива една тревожна тенденция. Във финала срещу Манчестър Сити през 2023 година Интер започна с петима италианци, а две години по-късно срещу Пари Сен Жермен титулярите от Италия вече бяха само четирима. Останалите места бяха заети от чуждестранни футболисти.

Точно тук се крие най-големият парадокс на италианския футбол. Докато клубовете му продължават да печелят, да стигат до финали и да се борят с най-добрите в Европа, националният отбор изпитва все по-сериозни трудности да намери поколение, което да наследи великите Баджо, Малдини, Тоти, Дел Пиеро, Пирло или Буфон. Серия А остава силно първенство, но все по-рядко произвежда футболистите, от които "адзурите" се нуждаят.

Именно за това предупреждаваше Роберто Баджо още преди повече от 15 години. Неговият проект не беше просто план за реформа на школите, а опит да се гарантира, че Италия ще продължи да създава футболисти от световна класа. Вместо това федерацията избра да запази статуквото, а последствията днес са очевидни.

Днес "адзурите" вече не говорят за спечелване на световни титли, а за това как изобщо да се класират на Мондиал.

Назначаването на Роберто Манчини може временно да успокои обстановката, но няма да реши проблемите, ако не бъде последвано от истинска реформа в развитието на младите футболисти, работата на школите и структурата на италианския футбол.

Защото проблемът никога не е бил само в селекционера.

Проблемът е, че Италия твърде дълго отказва да се вслушва в хората, които виждат бъдещето. Първо беше Роберто Баджо. Днес е Паоло Малдини. И ако историята не ги е научила на нищо, следващият голям италиански проект вероятно ще има същата съдба - много обещания и още една пропусната възможност.

Автор: Димитър Методиев