40-годишният ветеран изпрати специално съобщение преди мача срещу Канада
Програмата на втория ден от световното първенство ще ни предложи сблъсък от група В между домакина Канада и Босна и Херцеговина. Двубоят е от 22:00 часа българско време. Канада се класира за Мондиал 2026 като домакин, но Босна трябваше да мине през трудни квалификации и драматична победа срещу Италия след изпълнения на дузпи.
Балканскта страна се класира за втори път на световни футболни финали след 2014 година. Един Джеко беше част от онзи отбор и вече на 40 години ще играе най-вероятно за последно с националната фланелка. Нападателят използва социалните мрежи, за да напише трогателно съобщение до децата в родината си с посланието да вярват, че няма нищо невъзможно.
„Скъпи деца на Босна и Херцеговина,
Искам да ви кажа нещо важно. Нищо не е невъзможно. Абсолютно нищо.
Имаме късмета да сме босненци. И не ви казвам това само като човек, който сбъдна мечтите си, а като момче, което оцеля във войната и което можеше да има съвсем различна съдба.
Не обичам да говоря за живота по време на обсадата на Сараево, но е важно да разберете какво е било всъщност. Бях на шест години, когато всичко започна.
Спомням си първите сирени, майка ми ме хващаше и се криехме зад шкафа за обувки. Това беше първият ден. Продължи през следващите четири години. Не разбирахме наистина какво се случва, но се страхувахме всеки ден. Когато вече не беше безопасно да стоим в къщата си, се преместихме в апартамента на баба ми и дядо ми. Беше малък апартамент, може би 40 квадратни метра. Там 15 човека спяхме на пода.
Беше твърде опасно да излизаме навън, защото снайперисти дебнеха навсякъде, така че братовчедите ми и аз седяхме на пода до балкона с часове и играехме „Монополи".
Отвън се чуваха сирени и експлозии на снаряди. Понякога всичко се тресеше толкова силно, че фигурите се разпръскваха по пода. Но всеки път, когато играехме, можехме да избягаме в собствения си свят. За няколко минути забравяхме за войната. Забравяхме, че светът около нас се срива. За момент можехме просто да бъдем деца.
Разбира се, често искахме да излезем навън и да играем футбол, но всеки ден гледахме как отвеждат ранени и убити хора от нашия квартал. Но как да държиш дете, което иска да играе, затворено вътре в продължение на четири години? Това е невъзможно и нашите родители също го знаеха.
Понякога, когато денят беше малко по-тих, майка ми отваряше вратата и аз излизах навън да играя с децата от съседните сгради. Никога няма да забравя изражението на лицето ѝ, когато отваряше тази врата. Тя се усмихваше меко, защото се радваше да ме види да играя. А после я поглеждах в очите и виждах колко се тревожи, че може никога да не се върна.
Когато си спомням за всичко това днес, е невероятно колко силни бяхме. А бяхме просто деца. Но войната нямаше смисъл. Толкова много невинни хора бяха убити и за какво? За пари. Власт. Нечие его. И за нищо, всъщност.
Днес, когато видя война по новините някъде по света, ми прилошава. Не искам да я гледам повече никъде по света. Но по някаква причина възрастните никога не се учат.
Бях почти на 10, когато обсадата приключи. Дори не съм мислил да стана футболист. Това изглеждаше толкова невъзможно, че не смеех да мечтая за това. Знаете ли, всичко беше унищожено тогава. Игрищата, които виждате днес, където играете, бяха изгорени до основи. Продължих да играя футбол, защото много го обичах. Наоколо започнаха да почистват игрищата и да рисуват бели линии по обгорената земя.
Баща ми работеше като доставчик на хляб и торти по това време, но когато започнах да играя за първия си клуб, той си правеше почивки от работа, за да може да ме вози на всяка тренировка. По пътя винаги ми казваше, че най-важното е да си добър човек и да уважаваш всички хора еднакво, независимо кои са, откъде идват или какво правят. Никога няма да забравя това.
Гледахме мачовете заедно през уикендите, което беше като малка почивка от гледането на мексикански сапунени опери с майка ми всеки ден. По това време италианската Серия А беше най-добрата лига. Чували ли сте за Шевченко, нападателя на Милан? Обичах Шева. Обичах Италия. За мен тя изглеждаше като приказна страна.
Надявах се просто, че ще играя за първия отбор на моя Железничар един ден. Един от треньорите в клуба започна да ме нарича Шева, защото бях рус и вкарвах много голове. Помислих си: Добре, Шева! Дотук добре.
После един ден, когато бях на 19, друг треньор дойде и ми каза, че иска да ме заведе в Чехия. Не исках да напускам Босна и Херцеговина, но ми каза, че там ще имам по-голям шанс да осъществя мечтите си. Честно казано, нямах представа какви са мечтите ми.
Когато дойдох в Теплице, си казах: „Един, трябва да работиш по-усилено от всички останали, иначе ще те изпратят у дома." Платиха ми 25 000 евро.
Около две години по-късно подписах с Волфсбург. Когато играхме срещу Милан, размених екипа си с Шева. След това преминах в Манчестър Сити за трансферна сума от 37 милиона евро. По-късно играх за Рома. В Италия. Израснах във война, а изведнъж се озовах в приказка.
Успяхме да изведем Босна и Херцеговина на световното първенство - нали си спомняте 2014 г.? Повечето от вас деца, вероятно дори не са били родени тогава. Но когато се класирахме за първото си световно първенство, това беше един от най-щастливите дни в живота ни.
Спомням си решителния мач в Литва. Играхме на някакъв стар стадион. Когато съдията даде последния съдийски сигнал, много от нашите фенове започнаха да прескачат оградата, да скачат от стените и да тичат на терена. Спомням си, че се огледах и видях хора да тичат към нас в екстаз. И забелязах един мъж, който тичаше по-бавно от останалите. Той куцаше и вървеше право към мен. Видях сълзи в очите му. Просто се прегърнахме и започнахме да плачем заедно.
За съжаление, нямахме голям късмет в Бразилия. И това няма да си спомните, но вкарах гол срещу Нигерия, който трябваше да бъде признат. По това време нямаше VAR, съдията допусна грешка и ние отпаднахме. Но нашата малка страна игра на „Маракана". Показахме на света кои сме.
И ето ни днес отново там. Знаете ли кое е смешното? Навърших 40 през март, но все още не съм празнувал рождения си ден. Мюсюлманин съм, а тогава беше Рамадан. А и ние имахме важна работа срещу Уелс и Италия в баражите.
Преди дузпите в Уелс си спомних, че съм имал четири мача с дузпи в кариерата си. И бях загубил и четирите. За щастие, тези наши млади момчета в националния отбор знаят как да изпълняват дузпи. За разлика от нас, ветераните, те не мислят твърде много, просто стрелят и вкарват.
Бихме. И трябваше да играем с Италия в Зеница. И пак дузпи. Но се оказа, че контузих рамото си в последната минута на продълженията и трябваше да напусна терена. Всъщност дори не можах да видя първата ни дузпа, превързваха ме. Само чух рева на публиката, когато топката влезе във вратата.
Казах си: Не мога да гледам. Няма да гледам. Просто ще слушам публиката. Когато Есмир отиде да изпълни решителната дузпа, нашият треньор се обърна и ми каза, че и той не може да гледа повече. Той дойде при мен, прегърнахме се, облегнахме глави един на друг, затворихме очи и просто слушахме. Това беше най-странният звук, който някога съм чувал.
Чухме кога Есмир ритна топката, толкова тихо беше. Публиката въздъхна и след това - експлозия! Викове, ракети, дим и фойерверки. Хора скачат във всички посоки. Всички от пейката ни тичат към игрището.
Всичко си струваше. Целунах жена си. Прегърнах родителите си. Без тях нищо от това нямаше да е възможно. Онази нощ в Зеница беше нещо специално.
Колкото по-дълго съм далеч от Босна и Херцеговина, толкова повече я обичам. Живея в чужбина от 20 години. 9 в Италия. Децата ми са родени в Рим. Винаги този град ще бъде моят втори дом.
Но всеки път, когато посещавам родителите си в Сараево, всеки път, когато майка ми готви, когато сме всички заедно, съм щастлив.
Когато нося тази фланелка, сърцето ми бие по-бързо.
Играя за моя народ. За момчетата и момичетата от улиците на Сараево.
За всички различни култури и религии, които правят страната ми красива.
И за вас - децата. Нека ви кажа едно последно нещо: Няма значение дали живеете в Сараево, Рим или Сейнт Луис. Няма значение дали сте мюсюлманин, евреин, католик или православен. Никога не забравяйте откъде идвате. Вие сте босненци и херцеговинци. Светът е ваш. Можете всичко.
Обичам ви всички.
Ваш Един."
