„Едно е да не се съгласиш с това, което се говори на масата, друго е да не си на масата, а да гледаш през прозореца“, допълва журналистът и анализатор
„От една страна, сме изправени пред съблазънта да наричаме „нова Ялта“ предстоящата среща между Доналд Тръмп, Владимир Путин и Си Дзинпин, защото това е нашата позиция – нашата позиция на малките, които гледат към големите и очакват, както се е случвало досега в новата и най-новата история, животът ни да бъде предначертан другаде.“ Това заяви за „Таралеж“ журналистът, преводач и геополитически анализатор Явор Сидеров. Според него за тази рецепция „и големите не помагат“, предвид реториката и „каубойското отношение“ на американския президент.
Тръмп, Си и Путин не са Чърчил, Сталин и Рузвелт, но репликират Ялта
Сидеров се позова и на китайското външно министерство, според което „Китай, Русия и Съединените щати споделят отговорността за справяне с глобалните предизвикателства и поддържане на мира и стабилността на планетата“. Според журналиста: „Това подозрително ми звучи като възпитан начин да се каже: 'Правим нова Ялта'“.
„Сега, ако приемем, че това е така – защото китайците са най-издържани в изказа си, най-несклонни да правят грандиозни изказвания и най-отдалечени от идеята да налагат свой наратив на света по такъв публичен начин – след като говорител на тяхното външно министерство, макар и обрано, макар и с един доста сдържан тон, казва, че те се събират, за да споделят отговорността за справянето с глобалните предизвикателства, не можем да не си помислим, че става въпрос наистина за събиране, което поне в някакъв смисъл репликира Ялта.“
Журналистът уточни, че паралелът със събитията през 1945 г. не трябва да се буквализира. „От друга страна, нито Тръмп, нито Си, нито Путин са Чърчил, Сталин и Рузвелт – и като държавници, и като военновременни лидери. Нито пък страните им са това, което са били съответните страни преди 80 години. Но някак си паралелът се натрапва, дори без да го искаме, дори да сме абсолютно скептични и трезвомислещи, дори цинични, ако щеш – паралелът се натрапва.“
Европа – не на масата, но в менюто
Според Явор Сидеров „няма абсолютно никакво съмнение, че Европа трябва да е там“, на въпросната среща в Шънджън.
„И фактът, че Европа не е там, показва минимум две неща. Първо, показва, че това с все по-нарастваща сигурност може да бъде наречено „нова Ялта“, защото да обсъждаш войната в Украйна без присъствието на Европа е откровено политическо инженерство, без субектът на твоето инженерство да е на масата. Той не е на масата, той е в менюто, от една страна. От друга страна, показва, че Европа до такава степен е загубила – ако изобщо някога е имала, защото това е предмет на отделен разговор – тежестта си в международните отношения.“
По думите на журналиста Европа и ЕС „до такава степен вече са загубили и меката си сила очевидно, че може свободно да се говори между Путин, Си и Тръмп за това как войната в Украйна и войната в Иран са проблеми на стабилността на международните отношения, и на масата да не присъства Европа, да няма европейски представители. Това е изключително лош сигнал“.
С всички уговорки за спецификите на характерите на Путин и Тръмп, поради които Европа не би желала да седне на масата на преговори с тях, „едно е да не искаш и да не споделяш ценности с тези хора, друго е да не можеш да седнеш на масата или да не си поканен“, добавя той. „Едно е да не се съгласиш с това, което се говори на масата, друго е да не си на масата, а да гледаш през прозореца.“
Според журналиста това положение е свидетелство за отслабващата роля на Европа в глобален план и за крайната необходимост от един процес, който вече е започнал в областта на отбраната и сигурността – на окончателна политическа еманципация на Европа.
„Защото за мен, както и за всички, които наблюдават тези процеси, е очевидно, че за САЩ при Тръмп е много по-лесно да говорят с Русия, много по-лесно е да се разберат, да намерят общ език и да разрешават международни проблеми с Русия – може би е малко по-трудно с Китай, просто защото Китай има по-различна визия, но така или иначе е по-лесно с тези две страни, отколкото със съвсем доскорошните и все още формални съюзници в Европейския съюз.“
Според Сидеров това от гледна точка на Европа е геополитическа катастрофа.
Промяната във Вашингтон не означава промяна на политиката
Проведените наскоро междинни избори в САЩ не са причина за радост, добавя анализаторът. „Просто защото не мисля, че тази фундаментална геополитическа преориентация на Съединените щати ще се ограничи с мандата на Тръмп.“
„Аз мисля, че това е траен, дългосрочен процес, в който Съединените щати се опитват да се свият, да се съберат един вид, да ограничат ангажиментите, в които не намират смисъл и които им струват долари, да се оттеглят в себе си, да търсят това, което е от пряка тяхна полза, и да не работят от позицията на принципи, а да работят само и единствено от позицията на интереси.“
Тези сигнали са били налице още по времето на мандатите на Обама, продължава Сидеров. Оттук както настоящата победа, така и една евентуална, хипотетична победа на демократичен кандидат за президент след две години не биха довели до някаква фундаментална промяна спрямо това, което Тръмп прави в момента.
„Може би то ще се случва по по-възпитан начин, по по-дипломатичен начин – може би не, не знаем – но няма връщане към статуквото от преди президентството на Тръмп“, добавя той. По думите му в базови политики като сигурността и митата като търговски инструмент има много общо между демократите и републиканците около Тръмп. „Има така наречената двупартийна подкрепа за тези неща и Съединените щати бавно, но необратимо се превръщат от геополитически съюзник в геополитически конкурент на Европа“, добавя той, уточнявайки, че в някои отношения „действията на тази администрация са открито враждебни – по-враждебни, отколкото към така наречените геополитически врагове и съперници в лицето на Русия и Китай“.
Европа и „територията на ирелевантност“
„Статуквото от преди 1989–1992 година работеше за света. Разбира се, оттогава нещата се промениха, но те се промениха в посока издигане на Китай до статут на световна сила, спад на СССР и края му, и съответно спад в престижа на Русия като световна сила – но все още тя е там, тя съществува, тя присъства. Но статутът на Европейския съюз не е променен от 70-те и 80-те години. Напротив, той е уронен в сравнение с този период, защото тогава Европа беше динамична икономическа сила, а сега не може да се каже и това. Имаше културен капитал, имаше също така и ценностна основа, върху която стъпваха и икономическата привлекателност, и изобщо цялостната ѝ тежест за света.“
Според Сидеров спрямо Европа се наблюдава „постепенно навлизане в територията на ирелевантност“.
„Ако европейската политическа класа, ако европейските лидери – и на ниво европейски институции, и на национално ниво – не обърнат този тренд по някакъв начин и не успеят същевременно, обръщайки го, да запазят фундамента на европейския проект (а фундаментът на европейския проект, освен икономически, е ценностен), бъдещето пред Европа никак не е розово.“
Според Сидеров срещата в Китай е ясен сигнал за това накъде вървим. „Дребен сигнал – не трябва да се правят някакви крайни изводи от него – но така или иначе сигнал. И самият факт, че хората намират за необходимо и първото, което им идва наум, е да го сравняват с Ялта, е достатъчно показателен“, заключава той.