За разлика от САЩ, Иран може да налага обстоятелства на терен, които да доведат до промяна в поведението на опонента. А това е ключова разлика. Месеци военни удари и седмици морска блокада не успяха да променят поведението на Иран, а затварянето на Ормузкия проток направи така че САЩ да приемат редица компромиси, кулминиращи в Меморандума за разбирателство.
Основната причина за разпада на временното примирие между Иран и САЩ е широкият и неопределен характер на подписания между тях Меморандум за разбирателство от средата на миналия месец. Липсата на конкретика на заложените в него клаузи направи така, че Техеран и Вашингтон да имат разминаващи се тълкувания по тях. Класически пример за такова разминаване бе въпросът кога и при какви условия САЩ трябва да размразят иранските активи в трети държави.
„Отвлеченият“ характер на Меморандума послужи и за спекулации от страна на режима в Техеран – оттук той тупаше топката, когато ставаше дума за договаряне на окончателния режим на преминаване през Ормузкия проток и за бъдещето на обогатения си уран, докато настояваше да получи отстъпки (премахване на санкции) и средства (замразени активи). Слабата дипломация на Вашингтон, олицетворена от Меморандума за разбирателство, се превърна в лесна плячка за Техеран.
Но този документ, както и кореспондиращото с него временно примирие, бе възможен заради споделеното желание на САЩ и Иран да преустановят военното измерение на конфликта. Последното е и фактор в посока на това текущата ескалация да има временен хоризонт.
След над три месеца активни американски (и израелски) удари срещу Иран, придружени с допълнителни ограничения като блокадата на пристанищата на страната, Вашингтон видя ограниченията на физическата сила в постигането на политически резултати, а политиката им за корекция като външно-политически инструмент бе изобличена като неработеща.
Иран от своя страна искаше преустановяването на конфликта основно поради икономически причини, свързани с галопиращата инфлация в страната и намалелите бюджетни постъпления покрай невъзможността за легален износ на въглеводороди.
Двете държави обаче гледаха на въпросния документ по различен начин: САЩ го приемаха като цел сама по себе си към трайното преустановяване на конфликта, а Иран – като средство за окончателно налагане на стратегическите активи и успехи на страната като статукво оттук насетне.
Това доведе и до разпадането на временното примирие. Две конкретни действия ускориха този процес.
Първо, Иран порази преминаващи през Ормузкия проток по т.нар. „южен маршрут“ (край Оман) танкери (катарският Al Rekayyat и саудитският Wedyan). С този акт Техеран искаше да покаже, че няма да позволи транзит през ключовата морска артерия без той да е съгласуван с властите в Техеран.
Меморандумът за разбирателство (точка 5) предвиждаше Иран да осигури безопасен и безплатен проход на търговски кораби през Ормузкия проток за период от 60 дни (в рамките на който период трябваше да се изготви окончателното примирие). За целта Техеран пренасочваше преминаващите танкери през „северния маршрут“ на Ормузкия проток (край Иран), където, за да премине даден съд, той трябваше да информира властите (без да му се начисляват такси в предвидените във временното споразумение 60 дни). Отварянето на „южния коридор“ край Оман, включително под наблюдението на ВМС на САЩ, целеше не просто възобновяването на транзита на въглеводороди, но и уязвянето на опитите на Техеран да наложи регламент и монополизация на прехода през морската артерия.
Второ, след иранските удари по преминаващите край Оман танкери, САЩ върнаха санкциите върху иранските въглеводороди, които бяха временно отменени съгласно разписания Меморандум за разбирателство. Това послужи на свой ред на Техеран да обяви въпросното временно примирие с Вашингтон за отменено. Ако износът на въглеводорди на Иран е възпрепятстван, близкоизточната държава няма положителни стимули да продължава с преговорите (негативните – като връщането на блокадата на иранските пристанища и нанасянето на нови удари по цели в страната, остават).
След иранските удари по танкери в Ормузкия проток и след реабилитирането на американските санкции върху иранския петрол, САЩ и Техеран възобновиха и преките удари по между си. Американците се концентрираха върху унищожаването на активи като военноморски лодки, ракети, радари и ПВО системи, разположени по южното крайбрежие на страната. Иранците отговориха с атаки по американски бази в Бахрейн и Кувейт. Ударите на американците – в духа на войната досега - бяха по-резултатни откъм материален резултат, поразявайки критична инфраструктура и платформи.
Ако и двете страни да посегнаха към кобура, то има разлика в ефекта на техните изстрели. За разлика от САЩ, Иран може да налага обстоятелства на терен, които да провокират промяна в поведението на опонента. А това е ключова разлика. Месеци военни удари и седмици морска блокада не успяха да променят поведението на Иран, а затварянето на Ормузкия проток направи така че САЩ да приемат редица компромиси, кулминиращи в Меморандума за разбирателство.
Ескалацията между двете страни, придобиваща военно измерение, връща конфликта в първоначалната му фаза на размяна на удари. В тази фаза САЩ вече буксуваха и затова сключиха толкова угодно за Иран споразумение за временно примирие. Доналд Тръмп отново е в клопка, която той вече добре познава – продължаването на военните действия срещу Иран не постига геополитическите цели на Вашингтон, но тяхното проточане във времето носи вътрешно-политически щети на американския президент преди междинните избори в САЩ в началото на ноември и са свързани със заплащането на икономическа цена, макар и различна, от целия свят.
Посредством тази ескалация Иран демонстрира, че страната е готова да се въвлича във военни действия, за да съхрани контрола си върху Ормузкия проток (режимът за преминаването през него трябваше да бъде окончателно договорен в рамките на 60-дневния период на временното примирие). Ударът по катарски танкер – Доха е един от посредниците в преговорите и има традиционно откликваща към Техеран позиция – е показателен за това, че властите в Иран са готови да действат „на едро“ в тази ескалация.
Режимът в страната вероятно се чувства окрилен и от пропагандното измерение на организацията около траурните шествия за погребението на Али Хаменей. Техеран оценява и като положително развитие опитите на арабските държави от региона, всичките те партньори на САЩ, да нормализират отношенията си с Иран. Рискът за близкоизточната страна обаче остава този, че при окончателен разпад на временното примирие, Израел ще използва това като алиби да възобнови военните си операции срещу Хизбула в Ливан, минирайки опитите на американците да тушират този фронт от войната.
