Звезден рожденик: Бил Клинтън навършва 80

Преди точно три десетилетия, когато Бил Клинтън навършва 50 години в разгара на успешната си кампания за преизбиране през 1996 г., той вече говори с необичайна носталгия за отминаващото време.

„Имам повече вчерашни дни, отколкото утрешни“, обичал да казва тогава Клинтън – фраза, която озадачавала журналистите, отразяващи работата му. На 50 човек трудно може да бъде определен като стар, но отношението на Клинтън към живота вероятно е било повлияно и от семейната му история. Той никога не познава биологичния си баща – търговски пътник, който се жени пет пъти и загива при автомобилна катастрофа едва на 28 години, три месеца преди бъдещият президент да се роди.

Самият Клинтън обаче се оказва значително по-дълголетен, въпреки сериозната сърдечна операция, която претърпява на 58-годишна възраст. Днес 42-рият президент на САЩ навършва 80 години – възраст, която вече дава достатъчно основания за по-задълбочена равносметка на живота и политическото му наследство, пише Politico.

Любопитното е, че през 1996 г. едва ли някой е предполагал, че три десетилетия по-късно президент на Съединените щати ще бъде човек, който всъщност е с два месеца по-възрастен от Клинтън – Доналд Тръмп. По онова време Тръмп вече е известен като магнат в недвижимите имоти и майстор на саморекламата.

Според анализа на Politico още по-малко хора са могли да предвидят, че през 2026 г. самата Америка ще изглежда толкова „остаряла“ – или поне толкова раздразнена и лишена от обединяваща визия за бъдещето. Най-влиятелното и разделящо политическо движение след ерата на Роналд Рейгън дори е изградено около поглед назад – лозунга „Make America Great Again“ („Да направим Америка отново велика“).

Много от чертите, които днес определят американската политика – ожесточението, възмущението и презрението към политическия противник – започват да се проявяват още по време на президентството на Клинтън. Тогава те изглеждат по-скоро като изключение, а не като предвестник на новата политическа норма.

В първите години този тип политика често се върти около споровете за публичния и личния характер на Бил Клинтън. Темата присъства в президентската му кампания срещу Джордж Буш-старши през 1992 г., в битката му с Боб Доул през 1996 г., а сянката ѝ остава дори при откриването на президентската библиотека на Клинтън в Литъл Рок през 2004 г.

Авторът на анализа припомня, че в продължение на шест години е отразявал Белия дом на Клинтън за The Washington Post, а впоследствие посвещава още две години на книга за неговото президентство. Голямата тема през цялото това време остава противоречивият характер на Клинтън.

Положителните и отрицателните му качества сякаш произлизат от един и същи източник – силната му потребност да печели, да има значение, да очарова хората и да доказва себе си. Още през 1974 г., когато неуспешно се кандидатира за Конгреса, талантът, амбицията и идеализмът му са очевидни. Също толкова рано обаче се проявяват и слабостите, които по-късно неведнъж почти провалят политическата му кариера – включително склонността към извънбрачни връзки и свързаните с тях безразсъдство, измами и лицемерие.

Клинтън е извън политическа длъжност вече повече от четвърт век – приблизително толкова дълго, колкото продължава и активната му политическа кариера, започнала с избирането му за главен прокурор на Арканзас през 1976 г. Според Politico годините след напускането на Белия дом през януари 2001 г. до голяма степен са променили перспективата към неговите силни и слаби страни.

Отговорността

Един от големите парадокси на президентството на Клинтън е контрастът между личния и политическия му живот. Докато в личен план той демонстрира безразсъдство, достигнало кулминация със скандала с Моника Люински и последвалия неуспешен опит на републиканците да го отстранят чрез импийчмънт, при упражняването на президентската власт Клинтън показва висока степен на отговорност.

Той често се колебае дълго преди трудни решения – от търговията и социалната политика до войната на Балканите. Но когато става дума за големите въпроси, рядко има сериозно разминаване между това, което Клинтън смята за правилно, и решението, което в крайна сметка взема.

Много от политиките му днес вече не са популярни дори в собствената му Демократическа партия. Политическата среда през 90-те години обаче е коренно различна. Клинтън е изключително политически човек, но според анализа не е прекомерно циничен – нерядко е готов да рискува собствения си политически интерес в името на това, което възприема като обществен интерес.

Убеждаването вместо мобилизацията

Друга причина политиката на Клинтън да изглежда старомодна днес е, че през последните десетилетия американската политика все повече се основава на мобилизирането на собствените привърженици.

При този модел изборите се печелят чрез изостряне на разделенията и повишаване на моралния залог. Целта не е скептиците да бъдат убедени със силата на аргументите, а собствените избиратели да повярват, че противниковата страна е толкова неприемлива, че трябва на всяка цена да се мобилизират и да гласуват.

Клинтън обикновено постъпва по различен начин. В кампаниите си той поне се опитва да обясни какво мисли другата страна и защо според него неговото решение е по-добро.

„Мисля, че един от начините да печелиш избори е да говориш откровено с хората и да им дадеш разрешение да гласуват срещу теб“, казва Клинтън преди няколко години.

Смисълът е, че добрият политически аргумент не трябва да назидава публиката или да демонстрира морално превъзходство. Той трябва да накара хората да погледнат на даден въпрос по различен начин.

В този смисъл политиката на мобилизацията използва силата на презрението, докато политиката на убеждаването говори на езика на уважението. Първата се съсредоточава върху идеологически и културни противопоставяния – свободен пазар срещу социализъм, „традиционни ценности“ срещу сексуална свобода. Втората поставя акцента върху конкретното отражение на политическите решения върху живота на хората.

Битката за власт

Когато през 2004 г. Клинтън открива президентската си библиотека в Литъл Рок, журналистът от ABC News Питър Дженингс го пита за проучване сред историци, което оценява сравнително добре президентството му като цяло, но го поставя на предпоследно място – пред Ричард Никсън – по показателя „морален авторитет“.

Клинтън отговаря рязко, че историците грешат и че не го интересува какво мислят. Дженингс му отвръща, че очевидно го интересува много.

Това предизвиква гневна реакция от бившия президент, който обвинява медиите за начина, по който са отразявали разследванията срещу него и съпругата му.

В библиотеката дори има специална секция за импийчмънта от 1998 г., озаглавена „Битката за власт“. Основната теза там е, че скандалът е бил опит на републиканците да отменят резултата от избори, които са загубили.

По онова време авторът на анализа смята това обяснение предимно за опит на Клинтън да оправдае собствените си грешки. От дистанцията на времето обаче оценката му се е променила.

През 90-те журналистите прекарват месеци и дори години в разследване на въпроси като това дали администрацията на Клинтън правилно е уволнила дългогодишни служители, занимаващи се с организирането на чартърни полети и хотели за медиите. Днес, посочва Politico, Доналд Тръмп претендира за правото да премахва цели министерства и агенции без одобрението на Конгреса, а подобни истории понякога се губят в потока от новини.

Авторът прави сравнение и между разследванията на инвестициите на Бил и Хилари Клинтън в проекта Whitewater през 70-те години и криптоинвестициите и международните бизнес сделки на семейство Тръмп, докато основателят на компанията е в Белия дом.

Изводът му е, че Клинтън е бил прав поне в едно – атаките срещу характера му често са служили като инструмент за постигането на други политически цели.

Постоянството

В края на президентството на Бил Клинтън през 2000 г., докато Хилари Клинтън води успешната си кампания за Сената от Ню Йорк, в Белия дом се провежда политическо съвещание с най-близките съветници и стратези.

Клинтън повдига неудобния въпрос, който мнозина си задават – защо Хилари е останала с него след секс скандала. Особено жените избиратели искали да разберат отговора.

Настъпва неловко мълчание, докато самата Хилари не казва с чувство за хумор, че и тя би искала да знае.

„Защото не се отказваш!“, отговаря Клинтън.

Според анализа това всъщност важи и за двамата. В продължение на десетилетия Бил и Хилари Клинтън остават заедно и продължават политическите битки по темите, които смятат за важни, въпреки многобройните победи и поражения.

Днес публичните появи на Бил Клинтън са по-редки, а понякога той изглежда физически крехък. Сред критиците му вече има немалко представители и на собствената му партия.

Но на 80-ия му рожден ден големият въпрос според Politico вече е не толкова за характера на Бил Клинтън, колкото за характера на самата Америка: възможно ли е страната отново да стигне до място, в което повече хора вярват, както Клинтън, че политиката може да изважда на преден план най-добрите, най-великодушните и най-вдъхновяващите черти на националната идентичност?

Бил Клинтън може и да остарява, но тази идея, заключава авторът, заслужава да бъде отново млада.

Автор: Политико