Историкът д-р Радослав Илиев пред ТАРАЛЕЖ: 10 ноември е една от трите най-важни дати в съвременната история на България

10 ноември 89-а година е, може би, една от трите най-важни дати в съвременната история на България, наред с 3 март и 9 септември, тъй като това са всъщност трите големи макропериода, на които можем да разделим възродената българска държава след почти пет века османска власт: Царство България, Народна република и съвременната парламентарна република. Това заяви пред Таралеж историкът и анализатор гл. ас. д-р Радослав Илиев.

По думите му по тази причина "10 ноември е в някакъв аспект рожден ден на това, което днес наричаме България". 

Той изтъква, че датата е много важна, независимо от споровете около нея - дали това е дворцов преврат, дали е революция, дали е всъщност логическо стечение на обстоятелствата, повлияно единствено и само от външни фактори и от това, което се случва от една страна тогава в Съветския съюз, а от друга страна точно  на предишния ден - на 9 ноември в Берлин, а именно падането на стената.

"Всички тези неща могат да бъдат и правдиво изредени не опозиционно, а напротив - допълващи се, защото това е събитие, да, разбира се, повлияно от голямата логика на историческите събития в края на Студената война, в крайна сметка Перестройката, ръководена от Горбачов, оттеглянето, самоснемането от тази голяма глобална поляризация между Съветския съюз и Съединените щати, които, което се е случвало от гледна точка на от страна на съветския елит. Но от друга страна, това е революция, макар и извършена като вътрешно дворцов преврат. Тоест ние виждаме как тези различни четения на събитието могат да бъдат интегрирани в едно цялостно, наистина обаче нюансирано, а не толкова емоционално (защото става дума вече за 37 години по-късно) разбиране на това какво се е случило у нас и как започват демократичните промени и преходът", каза д-р Илиев, който е гл.ас. в катедра "Българска история" на Софийския университет.

Историкът отбелязва, че все пак първият голям протест, митинг, силна съпротива, е на 17 ноември, тоест седмица, след като вече събитията са се случили в рамките ноемврийския пленум в Бояна, "тоест те са следварителни, а не предварителни".

По думите му "това, което след това, бързо се настанява в съзнанието на хората, за което свидетелстват участници в събитията, историци, изследователи, е, че има едно очакване, че социалните придобивки от социалистическата държава ще бъдат запазени, но към тях ще се прибавят само вече възстановените дефицити на капиталистическата система на свободния пазар и най-вече на това, което се нарича потребителско общество на Запад".

"Тоест запазване на базата с допълване на това пазарно богатство на стоки, от което, разбира се, средният социалистически, в този смисъл и български гражданин, е бил лишен в периода между 45-а и 1989-а година. Разбира се, обаче това не се случва така, защото едните придобивки социални вървят ръка за ръка едно със системата и обратно - пък отварянето на пазара върви с позитивните аспекти на неговото богатство на избора, разбира се, и с неговите рестриктивни, и в тоя смисъл декласиращи елементи на последвалата декласация на голяма част от българите", казва Илиев.

"Оттам, разбира се, трябва да се отбележат и трудностите, и стихийностите, и поляризацията през 90-те години, когато българите в един момент бързо започват да изграждат това, което се нарича носталгичен образ", добавя историкът.

"По линията на това дали просто е преразпределение на властта - да, има едно такова подозрение, защото българският случай в крайна сметка е много различен от всички други източноевропейски случаи със следното нещо: по исторически причини те са свързани и със специфичните отношения на България към съветската власт и, разбира се, по това, че ние сме единствената страна, в която няма емблематична голяма съпротивителна линия, такава каквато можем да видим в Унгария през 56-а, Прага 68-а, солидарност в Полша, в Румъния - там това достига дори, разбира се, до крайната форма на убийството на Чаушеску през декември 89-а", каза Илиев.

По думите му в България авторите на промяната на 10 ноември се казват Андрей Луканов, Петър Младенов и Добри Джуров.

"Тоест това са по същина три главни ключови фигури, а след това пък към тях се прибавят и фигурите на Желю Желев и Петър Дертлиев, като основатели на легитимни опозиционни фигури. И петте фигури са или забравени, или дамгосани с всички несгоди на българското общество в неговия преход през 90-те и в началото на 2000-ната година. А тези несгоди са свързани най-вече според мен с едно: с нереалистичната представа, че първо властта може да бъде, справедливо разпределена, отделена и трансформирана. Няма такова нещо", коментира Илиев.

"И второ, разбира се срещането на реалността с нереалистичните представи, че придобивките от стария режим могат да бъдат запазени в новата ситуация, разбира се, и демонтирайки политическия модел. Тези два фактора, че в един момент мирният преход се привижда като като едва ли не договорен (той е договорен, в смисъл, че не е военен), но не задължително във всеки негов детайл, според мен, той може да бъде конспиративно замислен и гледан като "зъл план, който е направен за добрите българи", казва историкът.

По думите му "по-скоро става дума за една кавалкада, за съжаление от нереалистични обществени надежди, заблуждаващо политическо говорене, стихийност на историческата епоха и в крайна сметка стечение на обстоятелствата, в които България достига трудни години, но в крайна сметка се записва в списъка на тези източноевропейски бивши социалистически страни, които все пак успяват да изпълнят начално поставените цели на известната тогава през 90-та години кръглата маса".

"А именно: свобода на словото и на мисленето, път към Европа, тоест интеграция в двата западни съюза - Европейски съюз и НАТО, на които ние сме членове вече от 20 години, демократичен избор и най-важното - възможност да живеем вътре, включително етнически, да, не само етнически, но и различно политически заедно, тоест неслучване на гражданска война, нещо, което пък не всички, наблюдавайки и говорейки си за историята на 10 ноември 89-а година, е важно да споменем, че само на 60 км на запад от нас, в Сърбия, тогавашна Югославия, това не протича по този начин, тоест не протича мирно", посочи д-р Радослав Илиев.

Според него при нас, като че ли винаги я има тази конотация, че мирен преход, договорен преход се възприема за нещо лошо, защото е "договорен, тоест скрито договорен".

"Разбира се, че той е по някакъв начин скрито договорен, но договорен в смисъл на мирен, според мене трябва да бъде оценявано все пак като като позитивна, като зряла, историческа крачка на нашия народ, който успява да постигне и това, което е постигнал, благодарение на тази мирна характеристика, а не на братоубийствената алтернатива, която не е теория, а това е реална практическа възможност, която се случи и на запад от нас, и в Кавказ.

За съжаление, украинската трагедия, която наблюдаваме, и война е далечна и може би не чак толкова далечна рефлексия от също подобно нерешени вътрешни проблеми в рамките на пак огромната разпадаща тогава се съветска държава", казва историкът.