Във филма „Софѝя“ участват Деян Донков, Владимир Пенев, Георги Гоцин, Койна Русева
В сърцето на съвременна София един ангел се среща с хора, които са се изгубили в собствените си страхове, вина, самота и травми. Новият филм на Димитър Радев не идва да дава отговори, а да задава трудните въпроси, и да потърси, дори в най-дълбокия човешки мрак, място за надежда, прошка и любов, предава БТА.
Понякога човек има нужда от ангел, за да види това, което е престанал да забелязва в самия себе си. Не защото ангелът знае всички отговори. Не защото може да поправи живота му. А защото може да погледне отстрани и да види онова малко останало пространство, в което все още има добро. Тъкмо там започва „Софѝя“ – фентъзи драмата, в която Мариус Куркински влиза в ролята на ангел, небесен пратеник, озовал се сред хората на съвременния град.
Филмът е построен като пъзел от шест привидно несвързани човешки истории. Във всяка от тях има различен герой, различна болка, различна рана. Общото между тях е ангелът. Той преминава през тези животи и среща хора, в които има всичко онова, което прави човешкото съществуване трудно – любов и самота, вина и прошка, грешки и последствия, болка и опит да продължиш...
Но „Софѝя“ не е филм за това как един ангел спасява хората. По-скоро е филм за това какво може да види човекът, когато някой най-сетне погледне към него без осъждане.
АНГЕЛЪТ, КОЙТО ПЪРВО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ИЗИГРАН
За Мариус Куркински срещата със „Софѝя“ е особено предизвикателство. Това е вторият му съвместен проект с Димитър Радев след документалния „До Мариус и назад“ от 2022 г., но между двата филма има огромна разлика. В документалната лента Куркински говори за себе си – за живота, работата и пътя си като актьор и режисьор. Тук той трябва да остави себе си настрана и да влезе в образ. И то в образ, който за него има не само професионална, но и дълбоко лична тежест.
„Тук изпълнявам роля на небесен пратеник, на ангел. За мен това е много голямо предизвикателство“, казва пред БТА актьорът. Той е православен християнин и именно затова подхожда към образа с особено внимание. За истинските небесни сили, казва той, човек не може просто да говори като за литературен персонаж.
„Към него има молитва. Аз се моля на мой ангел-пазител и на светите небесни сили“, споделя Мариус Куркински. Тази граница е важна за него. Вярата и киното не са едно и също. Вярата е отношение към истината; филмът е художествено пространство, в което тази истина може да бъде търсена чрез образи, истории и въпроси.
„Процесът е интересен, той е много болезнен и той трябва да бъде така и за актьора, и за всички“, казва Куркински още във втория снимачен ден. Той самият все още не говори за филма от гледната точка на бъдещата публика. Твърде рано е. Сега е моментът на вслушването – в пространството, в режисьора, в партньорите, в самата роля. Едно е предварителният разговор, четенето на сценария, обсъждането. Друго е теренът, където всичко започва да придобива плът. А там ангелът вече не е само идея.
КАКВО ОСТАВА СЛЕД ЧОВЕКА...
Първата задача на ангела във филма е да се опита да предотврати самоубийство. Той не успява. И тогава започва друго търсене – не на вината, а на доброто. Какво е оставил този човек след себе си? Какво е останало в неговите близки, приятели и познати? Каква малка частица добро е оставил там, където е преминал през живота? Това е една от най-трудните и най-човешките линии в „Софѝя“. Куркински говори за нея внимателно, защото филмът тепърва се снима. Но в думите му се появява и надеждата, която стои в основата на историята – възможността човек да се е обърнал към Бога дори в последните секунди.
Това не е оправдание на самоубийството, нито опит за промяна на православното разбиране за него. Напротив, става дума за надеждата, че спасението не престава да бъде възможно до последния миг, че покаянието може да се появи дори там, където човекът вече е стигнал до най-страшната си граница. Тази надежда е съществена за филма. Защото „Софѝя“ не търси безгрешни хора. Търси остатъка от светлина в несъвършения човек.
ВСИЧКО ТРЪГВА ОТ АНГЕЛА...
Пред БТА Димитър Радев разказва, че филмът действително започва от ангела, а не от шестте истории.
Идеята се ражда, докато режисьорът преподава творческо писане в Софийския университет. Работейки със студентите, той се връща към „Криле на желанието“ на Вим Вендерс – към онова кино, в което ангелите наблюдават хората, докато хората живеят, страдат, обичат и се опитват да разберат себе си. Първият избор за ангел е Мариус Куркински.
Всъщност, тази идея има по-дълга предистория. Още по време на работата по „До Мариус и назад“ Радев и Куркински са разговаряли за това, че актьорът не е получавал достатъчно големи роли в българското кино.
„Аз се наех с тази идея – да намеря за Куркински роля, която да бъде едновременно интересна и предизвикателна за него, и да позволи на публиката да го види в нова светлина“, разказва Радев. Така всичко започва от ангела, а след него идват хората.
КОГАТО НЯКОЙ ТЕ ВИДИ ОТВЪД ТЕБ САМИЯ...
Какво може да види един ангел в човека, което самият човек не успява да забележи? Според Радев – именно това, което човекът сам не може да види: „Улисани в ежедневието, в крамолите, в комплексите си, в страховете си, в травмите си, много често нямаме очи за това да видим колко светли, добри и красиви можем да бъдем“. Това може би е и най-простото обяснение на присъствието на ангела в „Софѝя“. Той не идва непременно да промени живота. Понякога трябва само да даде отправна точка. Да напомни, че човек може да вярва повече в себе си. Че доброто в него не е изчезнало само защото е било затрупано от страхове и грешки.
Точно тук магическият реализъм във филма не изглежда като бягство от реалността. Напротив, той е начин да се види реалността по-ясно.
МЕЖДУ СВЕТЛИНАТА И ТЪМНИНАТА
За Радев границата между реалността и магията е условна: „Ние, хората, не виждаме някои очевидни неща. А понякога имаме очи за тайнственото. Те са свързани“. Тази връзка е визуално заложена и в самата естетика на филма.
Режисьорът говори за Караваджо – за светлината, която пробива тъмнината, за драматичното осветяване на лицето, очите и действията на героя. Не светлината сама по себе си е важна, а това, което тя разкрива. Какво се случва с човека Какво се случва с него в момента, в който светлината попадне върху лицето му? Какво се случва, когато някой го погледне истински? Това са въпроси, които „Софѝя“ изглежда предпочита пред готовите отговори.
Защото героите на филма грешат, нараняват, провалят се, носят собствените си сенки, но филмът няма намерение да ги съди: „Задължително трябва да остави място за прошка към човека. Въобще, това е и целта на изкуството“, смята Димитър Радев. За него киното трябва да дава обратна перспектива – да кара зрителя да мисли, да задава въпроси, включително неудобни и трудни. Тук се появява и идеята на Макс Фриш за изкуството – че смислените въпроси определят човешкото битие много повече от готовите отговори.
Във време, в което светлината и мракът вървят ръка за ръка, може би именно въпросът е първата форма на проглеждане: „Понякога хората, които са минали през личния си мрак, през личната си сянка, имат правилните въпроси. И през мрака човекът може да намери къде битува светлината в сърцето“, казва режисьорът.
СОФИЯ КАТО ЧОВЕК
Има още един герой във филма, и това е градът София. Не само като фон, а като пространство, което носи собствената си памет, история и лице. Радев вижда града в българското кино често като „мрачен, постмодерен и посткомунистически град“. Затова задачата на екипа е да потърси друго негово лице – автентично, красиво, изпълнено с история, архитектура и традиции.
Камерата ще премине през Националната художествена академия, сърцето на София, района около Дома на киното, банята, храм-паметника „Св. Александър Невски“, „Раковска“, „Витошка“ и улиците, по които всекидневно преминават хиляди хора. Тъкмо това е парадоксът на града – всичко е пред очите ни, но не го виждаме. Същото, което се случва и с хората. „Да ни замисли за това, което виждаме около нас, но пропускаме постоянно“, казва Радев. Да ни накара да видим красотата и светлината около себе си, които пропускаме, увлечени в ежедневните си грижи.
София се превръща в повече от декор. Тя е мястото, в което ангелът среща хората. Мястото, в което градският шум среща тишината на вътрешния живот. Мястото, в което човек може да бъде заобиколен от хиляди други хора и въпреки това да остане напълно сам.
ШЕСТ ИСТОРИИ, ЕДНА ЧОВЕШКА НИШКА
„Софѝя“ събира шест истории и различни герои, които постепенно започват да се свързват чрез присъствието на ангела.
Във филма участват Деян Донков като Васил, Владимир Пенев като Павел, Георги Гоцин като Филип, Койна Русева като Марта, Розалия Абгарян като Мария, както и Стефка Янорова, Анастасия Ингилизова и Ана Пападопулу. Сред актьорите е и детето Софѝя.
Появата на малката актриса в проекта има почти приказна случайност. Една от актрисите, участвали в кастинга, я предлага на режисьора. Радев я вижда, красива и визуално подходяща за ролята, и пита дали случайно не се казва Софѝя. „Да, София си казва“, е отговорът. И детето получава ролята. В един филм за знаците, които човек лесно пропуска, това звучи като малък знак сам по себе си...
ЕКИП, КОЙТО ТЪРСИ ТОЧНИТЕ ХОРА. И НЕ СЪДИ!...
Зад „Софѝя“ стои екип, който вече има обща история. Оператор е Калоян Божилов („Ага“), с когото Радев работи и по игралния си филм „Рая на Данте“, както и по „До Мариус и назад“. Композитор е Емилиян Гацов-Елби, а за костюмите и сценографията отговаря Ванина Гелева. Продуценти са Христо Димитров, Петя Манчорова, Калоян Божилов и Димитър Радев.
Режисьорът определя това като екип, който работи заедно – с доверие, с общи разговори и с търсене на най-подходящия човек за всяка конкретна задача. Това е важно за филм, чиято основна идея е свързването – преди героите да се свържат помежду си, трябва да се свърже екипът, който ги създава...
В крайна сметка „Софѝя“, изглежда като филм за погледа. За начина, по който гледаме другия. За начина, по който гледаме себе си. За онова, което виждаме и онова, което пропускаме. Ангелът вижда човека отвъд неговите грешки. Градът показва красотата си отвъд ежедневния шум. Светлината разкрива лицето, но само ако има тъмнина, през която да премине. Затова филмът на Радев не обещава утеха в лесен вид, а започва от травмите, вината, самотата и провала, без да остава там. „Няма как да избягаме от собствените си травми, от собствените си тежки преживявания, от наслояванията, които са ни белязали в миналото“, смята режисьорът.
След това идва определението, което най-точно събира смисъла на проекта: „Софѝя“ е опит за мъдро проглеждане през този мрак. И опит за надежда. За вяра. За любов. И най-вече – за свързване помежду ни. За да се вглеждаме един в друг, без веднага да оценяваме и осъждаме. За да разберем, че зад чуждата грешка може да стои чужда болка. Че зад нечия жестокост може да има страх. Че зад самотата може да има човек, който просто чака някой да го види.
