Когато една държава говори с два гласа по най-чувствителната тема на европейската сигурност, проблемът вече не е само дипломатически
Когато една държава говори с два гласа по най-чувствителната тема на европейската сигурност, проблемът вече не е само дипломатически. Той става вътрешнополитически. А когато зад всеки спор отново наднича Русия, въпросът е дали политиците говорят за националния интерес, или за собствените си избиратели.
Българската политика отново попадна в познатия капан: Украйна, Русия, Европа и „чия страна сме“.
Този път спорът излезе от София и стигна до Ню Йорк. На трибуната на ООН президентът Илияна Йотова заяви, че „няма военно решение за Украйна“ и че мир не може да бъде постигнат без участието и на Украйна, и на Русия. В същото време Министерството на външните работи потвърди, че България е сред държавите, подкрепили съвместно изявление с призив Русия да прекрати огъня и да започнат мирни преговори.
На пръв поглед това може да изглежда като противоречие.
В действителност е нещо по-интересно: две различни политически интерпретации на това как България трябва да изглежда в един и същи международен конфликт.
Петрова и Йотова – един мир, две дипломатически граматики
Външният министър Велислава Петрова поставя българската политика в традиционната рамка на ЕС и евроатлантическите съюзници. Още през май тя заявява пред украинския си колега Андрий Сибига, че България подкрепя координираните усилия на ЕС и САЩ за постигане на „справедлив и траен мир“ в Украйна, основан на Устава на ООН и международното право.
Позицията на президента е формулирана по различен начин.
Йотова не отрича необходимостта от мир и преговори. Напротив – тя поставя именно преговорите в центъра. Но изрично настоява, че в тях трябва да участват и двете страни.
Тя дори обяснява защо не е присъствала на разширеното заседание на Съвета за сигурност: според нея България не е имала възможност да изрази резерви по текста, а предложенията за редакции не са били приети.
Тук е същинският политически сблъсък.
Не „война или мир“.
А „как изглежда пътят към мира и докъде България трябва да се съобразява с общата европейска позиция“.
И тогава идват изборите
Случващото се трудно може да бъде разглеждано извън вътрешнополитическия календар.
Темата избухва именно в началото на предизборната кампания. Политическите сили почти незабавно превърнаха декларацията за Украйна в оръжие срещу политическите си опоненти. Това вече е факт от публичния дебат, а не предположение.
И тук се появява голямото българско изкушение.
Вместо да говорим за бюджета, доходите, икономиката, демографията или институционалната реформа, отново започваме да говорим за Москва.
Защото темата „Русия“ е политически удобна.
Тя разделя.
Тя мобилизира.
Тя позволява на всяка партия да каже на собствените си избиратели: „Ние сме от правилната страна.“
Едните могат да кажат: „За Европа сме“.
Другите: „Не искаме война“.
Третите: „Не ни въвличайте във войната“.
Четвъртите: „Който не подкрепя твърдата линия към Русия, предава Европа“.
И така реалният разговор за националния интерес отново се превръща в бинарна схватка.
„Пуста Русия“ като вечен български политически сюжет
Тук Русия вече не е само външнополитически фактор.
Тя е вътрешнополитически символ.
За едни – заплаха.
За други – аргумент срещу „чуждите интереси“.
За трети – удобен начин да мобилизират твърдия си електорат.
И точно това прави темата толкова токсична.
Вместо да се питаме:
Какво конкретно е полезно за България?
питаме:
„Това русофилско ли е, или евроатлантическо?“
Това са различни въпроси.
И ако България иска да има зряла външна политика, първият трябва да е водещият.
Парламентът направи проблема още по-голям
Особено показателно е решението на Народното събрание да не изслуша външния министър по темата.
Предложението за изслушване на Велислава Петрова относно българската позиция за Украйна, Киевската декларация и подкрепата за „Коалицията на желаещите“ е отхвърлено със 152 гласа „против“, 25 „за“ и 23 „въздържали се“.
Това решение не разрешава проблема.
То просто го премества.
Защото когато има публично разминаване между президента и правителството по международна тема с такъв залог, обществото има право да знае:
Каква точно е българската позиция?
Не какво мисли президентът.
Не какво мисли министърът.
Не какво мисли опозицията.
А какво е решението на българската държава.
ООН не е предизборна сцена
Това е може би най-важният момент.
ООН не е български телевизионен ефир.
Там всяка дума има дипломатическа тежест.
България участва в 81-вата сесия на Общото събрание, като официалната делегация е водена от президента, а външният министър също е част от нея.
Затова различните послания неизбежно пораждат въпроса:
Кой говори от името на България?
Президентът, който представлява държавата навън?
Правителството, което ръководи външната политика?
Или политическите партии, които вече са в предизборен режим?
Отговорът не трябва да бъде „кой е по-прав“.
Отговорът трябва да бъде как се формира единната държавна позиция.
Йотова не казва „да“ на Москва
Това също трябва да бъде ясно.
Отказът от тезата, че войната може да има военно решение, сам по себе си не означава подкрепа за Русия.
Йотова заявява, че мирът трябва да включва и Украйна, и Русия. Това е позиция за начина на постигане на мир, а не автоматично присъединяване към руската позиция.
Същевременно Петрова и МВнР не казват, че не трябва да има мир. Напротив – официалната линия също говори за траен мир, основан на международното право.
Следователно политическото противопоставяне е по-нюансирано от обичайното телевизионно „за Русия“ срещу „за Украйна“.
Истинският проблем е доверието
Когато министърът казва едно, президентът поставя друг акцент, парламентът отказва изслушване, а политическите партии започват да се обвиняват взаимно, гражданинът остава с един прост въпрос:
Къде е държавата в цялата тази история?
И това е по-сериозният проблем от самата декларация.
Защото една държава може да има различни мнения.
Но когато става дума за международна политика, тя трябва да има ясен механизъм за вземане на решения и последователно публично представяне на тези решения.
Иначе всяка следваща международна среща може да се превърне в нов вътрешнополитически скандал.
А изборите превръщат всичко в спектакъл
Най-лесното в предизборната политика е да се намери враг.
Русия е идеалният враг за едни.
„Ястребите“ са идеалният враг за други.
„Евроатлантиците“ са идеалният враг за трети.
А между тях остава българският гражданин, който отново трябва да избира не между конкретни политики, а между геополитически идентичности.
И точно тук е големият риск.
Украйна се превръща в предизборен инструмент.
ООН – във фон.
Русия – в етикет.
Европа – в политическа идентичност.
А националният интерес остава някъде между тях.
Може би затова въпросът днес не е дали България е „за“ или „против“ Русия.
Този въпрос…
