Психотерапевтът Нели Лесер обясни пред Таралеж как да постъпим в моменти на силна емоция
Нели Лесер е икономист, психолог и семеен психотерапевт. Родена е във Варна, от десетилетия живее в САЩ. Тя разказа наблюденията си за нашето общество в интервю на Весела Веселинова.
Госпожо Лесер, Вие от десетилетия живеете в САЩ. Как изглежда България през Океана?
България става една прекрасна страна за живеене, според мен. Тук човек може да има по-добър начин на живот, по-висок стандарт, по-добра храна. Виждам в същото време, че хората са доста тревожни. В очите им има несигурност, дори гняв. Забелязвам го, когато си идвам веднъж годишно. Може би, ако живеех тук, нямаше да го забелязвам. Тези емоции ме провокират да се замисля – какво ли би било да се върна да живея отново в България.
Ако всички държави сме като едно голямо село, каква е Българската къща, какво се вижда отвън?
Хубаво е, че в българското общество хората търсят връзка един с друг. В САЩ този контакт почти е изчезнал, ние не познаваме и съседите си. Тук все още усещам, че хората успяват да запазят тази близост, може би моето поколение. Не зная за по-младите как е. В Америка хората са много изолирани, има много самотни хора. Тук мисля че не е такава криза. Виждам нашата страна като леко хаотична, малко неподредена стая. Има силно разделение в обществото, висока тревожност, много инциденти в последно време – такива тревожни факти. За съжаление, и нашата държава не е подмината от тези глобални тенденции. Досега сякаш България беше леко встрани, нещата по-бавно са се случвали. Сега със социалните медии, с информацията, която пътува изключително бързо, нещата се променят. Единствено мащабът е различен, в Америка негативните събития са в по-голям мащаб, тук все още мащабът е по-малък.
Споменахте тревожност, как се преодолява тя? В нашата народопсихология, в нашите корени има ли механизми, които да ни помогнат за регулация на това състояние?
Да, има. При безпокойство първото нещо, което трябва да направим, е да си признаем, да се запитаме: „какво чувствам сега“. Тревожността е енергия, която е зациклена в някакъв бъдещ момент, бъдещ сценарий, който аз развивам в главата си. Може да се заземим, да си кажем: „аз не съм там, това може да се случи, а може би - не. Какво мога да направя тук и сега за себе си, за семейството си, за децата си“ и отново да върнем силата в себе си. Когато енергията се разпределя в миналото – „какво не съм направил/а както трябва“, „какво не съм казал/а“, ние продължаваме да въртим в главата си какво не се е случило. Често, за съжаление, смятаме, че направеното, казаното, не е било достатъчно, може би „аз не съм бил достатъчен/чна“ и изпитваме вина към другия или с някакво съжаление за миналото. Енергията отива или там, или в бъдещето, където се опитваме да контролираме всяка ситуация – какво предстои, да предвидим бъдещето, бъдещето на децата си. Тогава няма енергия за настоящия момент. А животът се случва тук и сега. За да намалим тревожността е нужда да се фокусираме тук и сега – „от какво имам нужда аз сега, в настоящия момент“ и да успеем да останем с чувствата си. Да си кажем – „сега чувствам тревога, страх“. Да се запитаме кога за пръв път го почувствах в първата ситуация, която мога да си спомня в детството. Сегашните ситуации са тригър за нещо, което се е случило много по-рано, където има невронни връзки в мозъка – „аха, там има болка“. Психиката се опитва да избегне тази болка и най-често го прави чрез контрол. Колкото повече се тревожим, толкова повече ще опитваме да контролираме събитията и бъдещето и смятаме, че това ще ни даде усещане за стабилност. Но нещата не работят така. По-скоро трябва да се замислим: „откъде ми е познато това чувство, това е тригър. Тази ситуация, този човек закача нещо в мен, натиска някакво копче, което е от миналото. Нужно е да помисля защо това ме дразни, защо се фокусирам върху него, защо предизвиква определена емоция. Къде тази емоция ми е позната? Кога за пръв път съм се срещнал с нея?
Ако разберем, че това е тригър, ситуация, която прави връзка с миналото, и се опитва да излекува нещо в нас, да затвори някакъв цикъл, нещо, което не сме успели да преживеем като деца, защото не сме имали ресурс. Това е случка в миналото, в която сме се чувствали отхърлени, необичани. След това тенденцията на психиката е към лекуване. Затова ще ни се предостави такава ситуация в живота или ще ни срещне с такъв човек, където отново да ни срещне с подобно чувство: „аз съм изоставен/а, аз не съм обичан/а, не съм чута“, за да може да затворим болката.
Да си кажем сега: „аз вече имам ресурс. Въпросът не е дали някой или всички да ме изоставят, въпросът е аз да не изоставя себе си“. Въпросът не е как аз да стана удобен/удобна, а как да живея живота си според моите виждания, желания, ценности. Въпросът не е: „ако не съм с този човек, ще се чувствам недостатъчен/чна“, а как да съм достатъчен сам със себе си. Когато погледнем страховете, разберем нуждите си и знаем или се научим да ги закриваме самостоятелно, а не да търсим друг източник в психиката ни, който да закрие тази наша нужда.
Говорите за чувства, но никой не ни учи да разпознаваме, да назоваваме чувствата си, да имаме вътрешно пространство, където да ги приемем. Да си кажем: „да, гневен съм“, но няма да излея емоцията си точно в този момент или дълго да събираме и изневиделица да стоварим всичко отминало върху другия.
Да, така е, не разпознаваме емоциите. Според мен в училищата трябва да се учи и разпознаването на чувствата. Това е най-важното – и децата да се научат да регулират своите емоции. В началото родителят трябва да служи за „контейнер“ за чувствата на детето, защото то няма възможност за регулация. Родителят трябва да назове емоциите: „а, ти в момента се чувстваш гневен“, „ооо, ти в момента се чувстваш щастлив“, за да може детето да развие емоционална интелигентност, да разбира какво е чувството и как може да се справи с него. Когато копира поведението на родителя, без подобно знание то повтаря същия модел – ако мама излива гнева си върху татко, то ще прави същото. Психиката има два начина на преработка на чувствата, ако не сме се научили, че има и трети, който е по-здравословен.
Кои са тези начини?
Единият начин е агресия – аз ще излея това, което чувствам и така ще разредя своето напрежение. Вторият начин е автоагресия – когато чувствата се обръщат срещу мен. Например, аз съм гневна, но съм научена да съм удобна. Тогава аз ще подтисна своя гняв, но той ще се обърне срещу мен – т.нар. автоагресия, която след време ще доведе до симптоми в тялото. Понякога са болки в гърба, друг път има и по-сложни случаи – диабет, проблеми със сърцето. Причината е, че дълго време сме потискали неща в себе си, а психиката ги е кумулирала. Тялото започва да говори чрез симпоми, казва: „спри се, ти толерираш това, което не е за толериране“ или „твоите нужди дълго време не са покрити“. Единственият начин тялото ни да говори с нас, е през болестите, за съжаление.
Третият начин е много по-здравословен. Той е – да развием голям вътрешен контейнер, където да се научим да удържаме собствените си чувства. Когато се научим да удържаме собствените си чувства, да ги назоваваме, да ги приемаме. „Това ли чувствам в момента? Да, добре. Мога да остана с тъгата, мога да остана със страха, да видя откъде идва този страх, да разбера корена му. Мога да се справя с това чувство – нито да агресирам навън, нито да го обърна срещу себе си“. Има по-добри начини за справяне.
Как?
Можем няколко минути да дишаме (дълбоко) с това чувство. Можем да пишем гневно писмо, да скачаме на трамплин, да правим лицеви опори няколко минути – особено добре е при гнева. Чувството е енергия. Има начини и човек сам да се справи. При терапия това става много по-бързо и елегантно, човек може да бъде преведен от състояние А до състояние Б, психологията много е напреднала.
След като и в България имаме потресаващи случаи на насилие, какво може да направим като общество? Как да реагираме?
Този въпрос няма еднозначен отговор. Ако има агресия и ние премълчаваме, ние ставаме сякаш съучастници на тази агресия. От друга страна това води до дискомфорт, до последствия за самия човек, който се опитва да спре агресията. Това е проблемът на обществото – трябва да има изградени кризисни центрове, изградена комуникация между учители, семейство, социални работници. При първи сигнали за насилие над детето, това трябва да бъде съобщено на съответните органи. В Америка всички лицензирани психолози, психотерапевти, социални работници сме длъжни да рапортуваме и най-малкото съмнение за насилие. Там законите са ясни. Докладват се и суицидни нагласи или агресивно поведение.
Имах подобен случай в България и веднага се обадих на адвокат да разбера как да действам, защото аз трябва да подам сигнал, работя по американския модел. Тогава човекът ме послуша и сега всичко е наред.
Когато хората не са запознати, не разбират какво се случва. В България виждам стигма и срам, докато в Америка безопасността е приоритет в обществото, търси се помощ. Не се е случвало дете да е бивало малтретирано, ударено и всички да седят. Няма как да се случи. Дори, ако в училище дете посегне на друго дете, веднага се подава сигнал и се вземат мерки.
Няма ли детско насилие в САЩ? Доста често чуваме случаи на стрелба, за жалост.
Там мащабът е друг. Има свободен достъп до оръжие. Кризата, проблемите, за да се стигне до насилие, са еднакви и в България, и в САЩ. Те са изолация, травма, чувство, че не принадлежиш на средата, но щетата е различна. Там смъртността е много по-голяма заради този достъп до оръжие. Тук може да има унижение, побой, физическа разправа. Там човекът взема пистолета и може да убие 20-30 души. Фундаментът откъде произлиза това, защо едно дете стига до агресия, е един и същ.
Каква е превенцията? Как да запазим човечността в едно общество?
Превенцията е да виждаме, чуваме, разбираме нашите деца. Не да имаме повърхностна връзка – „здравей, как си, всичко ли мина добре в училище, ето ти пари и чао“. Моето поколение е отражение на обществото – това, което се случва в родителите, тревожността, работохолизма, зависимостите, бягството от осъзнаване на собствените си чувства, няма как да не се отрази и на младото поколение. Когато децата губят връзка със семейството, започват да търсят принадлеждност, търсят усещане, че са видени, чути някъде другаде. Оттам произлизат много проблеми. Тийнеджърите са податливи на контрол, на групов натиск. В тази възраст те търсят себе си и им е важно да принадлежат някъде.
Най-важната превенция е родителите да забелязват червените флагове, сигналите, които винаги ги има преди всяко престъпление. Хората не искат да ги видят, защото са достатъчно заети, потънали в собственото си ежедневие. Често неглежират: „детска работа, ще му мине“. Преди това е имало вече загуба на емпатия, може би удоволствие от чужда болка или прекалено потъване във видеоигри, които са с насилие. Вече не само родителите и училището възпитава нашите деца, намесва се и интернет. А там алгоритмите стават все по-крайни. Агресията, жестокостта става като норма. Губи се емпатията, човечността, защото има дистанция от екрана, в един момент границите може да се размият. Всичко започва от семейството. Нужно е родителите не само да забраняват и да наказват, а да създават истинска връзка с детето си, да знаят, че то може да им се довери. Само наказанието не работи без любов. Само любов без ясни граници – също не работи. Един родител трябва да държи и двете – любов с ясни граници, за да може едно дете да има посока. Ако няма посока, то се чувства изгубено. В момента, в който едно дете се чувства изгубено, всичко може да се случи – от зависимост, към жестокост или групи, с които да се идентифицира и да чувства принадлеждност, където личната отговорност се размива. Единият предложил едно, другият се съгласил и няма лична отговорност. Всичко става групово. Тогава младежът би направил неща, които никога не би извършил, ако е сам.
