Историческа загуба, викове "Оставка" и обяснение, което казва повече за състоянието на българския футбол от самия резултат 1:2
"Психологически се уплашихме, че ще спечелим мача."
Това не е реплика от скеч, нито опит за лоша шега, а думи на селекционера на България след домакинската загуба с 1:2 от Люксембург. И може би точно това е най-тежкото от цялата вечер в Пловдив. Не двата допуснати гола, не освиркванията и не самият резултат, а фактът, че националният отбор е стигнал до момент, в който неговият треньор обяснява поражение от Люксембург със страх от победата.
България поведе и вместо да използва импулса, постепенно се прибра назад и позволи на съперника да поеме инициативата. Да, Люксембург вече не е футболното джудже от миналото. Тимът се развива, има футболисти в добри европейски първенства и отдавна не е съперник, срещу когото трите точки се записват предварително. Но това обяснява развитието на Люксембург, а не падението на България. И точно тук е големият въпрос - как една държава с далеч по-голяма футболна традиция стигна до положение да търси оправдание в това, че противникът вече не бил слаб.
Загубата с 1:2 беше първата в историята ни срещу Люксембург. Преди нея България имаше 14 победи и три равенства срещу този съперник. Самата статистика показва колко много са се разместили пластовете. Някога подобен двубой се приемаше като задължителна победа, а днес стигаме до обяснения как футболистите психологически са се уплашили, че могат да спечелят. Това вече не е просто криза на резултатите, а срив в стандарта, очакванията и самочувствието.
Проблемът е, че подобни вечери вече почти не изненадват никого. След всяка следваща издънка чуваме за "процес", "изграждане", "млади футболисти", "правилна посока" и нужда от време. После идва нов мач, ново разочарование и ново обяснение. В един момент обаче времето спира да бъде аргумент, защото годините минават, а България не върви напред. Тъкмо обратното - постепенно свиква да бъде малка, да приема равенства срещу посредствени съперници като успех и да обяснява поражения, които преди биха били възприемани като провал.
Точно това е и най-опасното - свикването. Свикнахме да гледаме големите първенства по телевизията, да започваме квалификации без реални очаквания, да сменяме селекционери и да слушаме едни и същи обещания в различна опаковка. Свикнахме и с фразата, че "вече няма слаби отбори", която твърде често служи като удобно алиби за собствената ни посредственост. Само че ако всички около нас се развиват, а ние стоим на едно място или се връщаме назад, проблемът очевидно не е в тях.
След края на мача от трибуните се чуха викове "Оставка", а Александър Димитров заяви, че няма нужда някой да го гони и ако поставените цели не бъдат изпълнени, сам ще си тръгне. Той добави още, че у нас от една загуба се правят трагедии, а след една победа се лети в небесата. Само че тук никой не реагира единствено на една загуба. Натрупването е от години - години без голям форум, без ясна посока, с постоянни обещания, треньорски смени и все по-ниски критерии за това какво изобщо се приема за нормално.
И би било твърде лесно цялата вина да бъде хвърлена върху Александър Димитров. Националният отбор не се срина вчера и няма да бъде оправен само с една треньорска смяна. Той е крайният продукт на средата в българския футбол - на работата в школите, на състоянието на клубовете, на липсата на достатъчно подготвени млади играчи и на решенията, вземани с години от хората, които управляват играта у нас. Може да дойде чужденец, може да бъде назначен нов български специалист, но ако системата продължава да произвежда същите проблеми, смяната на селекционера ще бъде просто ново име върху стар проблем.
Българският футбол отдавна няма нужда от поредното обяснение защо нещо не се е получило. Има нужда някой най-накрая да обясни защо години наред почти нищо не се получава. Загуба от Люксембург може да се случи - футбол е и сензации има навсякъде. Но когато след нея чуеш, че националният отбор се е "уплашил да спечели", вече не става дума само за една лоша вечер. Става дума за отбор, който е загубил самочувствието, стандарта и усещането какво трябва да означава фланелката на България.
И ако победата над Люксембург вече ни плаши, въпросът не е дали сме стигнали дъното, а дали изобщо още знаем къде се намира то.
Автор: Димитър Методиев