Те касаят ЕС и Балканите, коментира преподавателят по политлогия от СУ "Св. Климент Охридски"
Българската външна политика никога не се е отличавала с особена концептуалност или стратегическа дълбочина, но през последните две десетилетия тя придоби едно качество, което обикновено се цени от другите – предвидимост. За своите първи 100 дни настоящето правителство на „Прогресивна България“ се отказа от тази предвидимост. Въпросът е – в полза на какво? На нова, по-задълбочена визия? На необходима и неотложна ревизия на разбирането за национален интерес и национална сигурност? Не, няма никакви белези за това.
Това заяви преподавятелят по политология в СУ „Св. Климент Охридски“ доц. Огнян Минчев пред Таралеж. По думите му могат да бъдат откроени две посоки, в които кабинетът Радев прави сериозен външнополитически завой, причините за които са „липса на държавническа компетентност“ и „задкулисни зависимости от чужди – в някои случаи враждебни на България сили“.
„Първата посока, в която се променя българската външна политика, е ревизията на официалната позиция спрямо ЕС и подхода на София към партньорските отношения в съюза. Новият кабинет започна с общи закани, че България повече няма да бъде „йесмен” в европейските дебати и решения и ще отстоява „своите интереси”. Чудесно, да видим как го правим“.
Според доц. Минчев е „необходима ревизия на определен тип поведение на корумпираните български елити в европейските коридори на властта. Техните висшестоящи представители сключиха един неформален конкордат с лидерите на големите европейски държави и на институциите в Брюксел: „Ние ви подкепяме безусловно във всички важни за вас гласувания – в Европейския съвет и другаде – не ви създаваме проблеми... В отговор вие не се вглеждате много съсредоточено в начина, по който се управлява България отвътре и „давате по някой лев...”
По думите на политолога „този конкордат работеше и в резултат ние получихме една България с референции на „най”... Най-корумпирана, най-бедна, най... Единственото относително преимущество на тази недостойна политика бе нейната предвидимост. Е, по-добре от нищо, нали...“
Ето какво още коментира доц. Минчев:
„Не мисля, че при управлението на Радев това негласно споразумение между българските и европейските елити е денонсирано – то продължава да действа, поне засега. Новото е в оперената позиция на премиера със закани за „суверенизъм” и „национален интерес”. Я да видим? При своето първо посещение в Париж Радев обяви, че България напуска „коалицията на желаещите” – гъвкав европейски формат, създаден за да осигури подкрепа за Украйна в нейната борба срещу руската агресия. Защо подкрепата на Украйна е „против българския национален интерес” - трябва да питате самия Радев.
Но коалицията на желаещите е нещо доста повече от колективен формат за подкрепа на Киев. Тя е една от новите мрежи за формиране на европейска отбранителна архитектура в условия на сериозно нарастващи предизвикателства пред сигурността на европейския континент. От една страна, Кремъл все по-отчетливо провежда политики на провокации и интензивирана хибридна война на границата на открита агресия срещу източната периферия на Европа и НАТО. От друга – администрацията на президента Тръмп следва отчетлива политика на частично, но недвусмислено оттегляне на Вашингтон от поредица преки ангажименти към европейската сигурност.
В такава международна среда отказът на страна като България от сътрудничество в европейски отбранителен формат може да се интерпретира по няколко начина. Първо – страната има достатъчно ресурси за да се отбранява сама – няма нужда от европейско сътрудничество във формати като коалиции на желаещите. Второ – българското правителство изпълнява политически дневен ред, нареден отвън – например от Москва, за която европейското обединение за отбрана е особено омразен факт. И трето – мисленето, визията на настоящите български управляващи е толкова минимално – ембрионално, че те не разбират какво правят и какви щети нанасят на българската сигурност.
Първата интерпретация, разбира се, е абсурдна. Вижте състоянието, в което се намира армията ни, концепцията ни за национална сигурност, готовността ни да реагираме на предизвикателства. Възможна е само една оценка – трагедия... Остават втората и третата интерпретация. Зависимостта от чужди – враждебни интереси е отчетливо проследима още от 2016 г., когато Радев спечели първия си президентски мандат. За съжаление, отсъствието на здрав разум и компетентност в сферата на отбраната е също много вероятна причина за обърканото поведение – проявено в напускането на „коалицията на желаещите”. Само ден след тържественото напускане на тази коалиция от Радев в Париж, неговият външен министър зае точно обратната позиция в подкрепа на декларацията на източноевропейските страни в Киев. Грешка – едва ли. Позицията на външния министър е обсъдена и приета на заседание на Министерския съвет начело с Радев.
Вторият външнополитически завой на Радев се наблюдава тук, на Балканите. България е страна в средата на полуострова. Тя може да реализира интересите си преди всичко чрез внимателен баланс на външни влияния – както регионални, така и по-глобални. Досега този принцип бе спазван, макар и без особено задълбочено стратегиране по въпроса.
Радев спешно и драматично дебалансира българската външна политика в ключови нейни измерения – в балканския регион и в цялостната среда за сигурност на страната. Той наследи собствения си позор от времето на служебния кабинет на Гълъб Донев – договора с Боташ. Защо е сключен този договор е предмет на отделна интерпретация, но една от най-вероятните версии ни отвежда към необходимостта на Москва да продължи да продава газ на Европа след като Брюксел прекрати официално тази възможност през 2027 г. Как да продава Кремъл газ? Ами като го преименува на турски газ – Анкара сключва договори за внос и пренос под условието, че газът става турски, откъдето и да идва. Как да се осигури този канал и кой да плати чакането за официалната европейска забрана? Как кой – малодушна София, разбира се. Без ползи, с драматично нарастващи във времето задължения, в модус на задълбочаваща се самоизолация от реалния пазар на газ в региона.
Радев най-после разбра в какво е нагазил с Боташ и отиде в Анкара да го „предоговаря”. Президентът Ердоган великодушно отложи с 15 месеца плащането на „диш хак” – българския данък за това, че Боташ си е „хабил зъбите”, докато чака да дойде времето за руските газови трансфери през Турция и България към Европа. На каква цена се отлага плащането? Казва ли ти някой... Научаваме го през щедрите подаръци, които Радев прави на Анкара за сметка на дългосрочния български национален интерес. Подаряваме на Турция 33 на сто от акциите за проучване за газ в българския черноморски шелф – в находището „Хан Тервел”. Предоставяме на турски фирми концесията за строителство на магистрала Черно море – в което само по себе си няма нищо лошо. Но всъщност предоставяме ключова отсечка от стратегическия коридор на НАТО през Балканите, една от целите на който е частично еманципиране на Алианса от монополната зависимост от Анкара за регионални комуникации единствено през Босфора и Дарданелите. С концесията на Черно море ние всъщност заявяваме на Европа и на НАТО – „Вие правите проекти за стратегическа диверсификация на логистиката и комуникациите през Балканите, но ние предоставяме на Анкара безплатно уникалната възможност да овладее и да заздрави регионалния си логистичен и стратегически монопол.”
Не мисля, че Радев разбира напълно това, което върши. Около него няма и хора, които да му го обяснят – заобиколен е само от посредствени службаши и агенти на кого ли не. Първите 100 дни на неговата външна политика нанесоха сериозни удари върху дългосрочните интереси и позиции на България в Европа и на Балканите. Какво ли ни очаква в останалите дни до края на мандата на ПБ... Ако му е съдено на този мандат да бъде приключен..."
