От средновековната българска книжовна традиция до борбите за национално освобождение и военната история на България - Охрид заема особено място в историческата памет на българския народ
Охрид е един от градовете на Балканите, чието историческо значение далеч надхвърля географските му размери. Разположен на брега на едноименното езеро, той се превръща през вековете в средище на държавност, християнска култура, книжовност и просвета. Историята му е тясно свързана с развитието на българската държава, утвърждаването на българската писменост и борбите за съхраняване на националното самосъзнание в географската област Македония.
Охрид е не само един от важните духовни центрове на средновековна България, но и родно място на редица личности, оставили трайна следа в българската военна, политическа и културна история. Сред тях се открояват генерали, участвали в изграждането и защитата на българската държава, революционери, посветили живота си на националноосвободителното движение, и просветители, работили за съхраняването на българския език и историческа памет.
Особено показателен е фактът, че от Охрид произхождат няколко висши офицери от българската армия, достигнали до генералски звания. Наред с тях градът е родното място на едни от най-значимите представители на българското възрожденско движение.
Охрид в средновековната българска история
За да бъде разбрано значението на Охрид, трябва да се върнем към времето на Първото българско царство. След покръстването на българите при княз Борис I Михаил през 864-865 г. държавата се превръща в един от основните центрове на разпространение на славянската писменост и християнската книжовна култура.
Снимка: Портрет на Борис I в манастира Свети Наум
Особено значение за това развитие има дейността на учениците на светите братя Кирил и Методий. След прогонването им от Великоморавия част от тях намират прием в България. Сред най-значимите са Климент Охридски и Наум Преславски, чиято просветителска дейност е свързана с изграждането на книжовни средища в българската държава.
Климент Охридски развива активна просветителска дейност в областта Кутмичевица, където според средновековните жития обучава множество ученици и подготвя духовници. По-късно е ръкоположен за епископ и продължава своята дейност в Охрид. Неговото дело има изключително значение за утвърждаването на славянския език в богослужението и образованието.
Охрид се превръща в един от най-важните центрове на българската книжовност, а дейността на Климент и Наум поставя основите на традиция, която оставя трайна следа в културното развитие на българския народ. В историческата литература тя се свързва с Охридската книжовна школа, макар точният обхват и институционалният характер на тази школа да са предмет на научни уточнения.
През управлението на цар Самуил Охрид придобива и изключително важно политическо значение. След като Самуил установява своята власт в югозападните български земи, градът се утвърждава като една от основните резиденции на българската владетелска власт. В края на X и началото на XI век той е сред центровете, от които се управлява държавата.
На снимката: Самуилова крепост (Охрид)
След завладяването на България от византийския император Василий II през 1018 г. Охрид запазва значението си като църковно средище. Там продължава да съществува Българската архиепископия, чието историческо развитие и юрисдикция се променят през следващите столетия. Тя просъществува до 1767 г., когато е премахната от османската власт по настояване на Цариградската патриаршия.
Така през Средновековието Охрид се утвърждава като място, в което се преплитат българската държавна традиция, християнската култура и книжовната дейност. Тази историческа памет продължава да оказва влияние върху обществения и културния живот на града и през Възраждането.
Охридските генерали - личности, оставили следа в българската военна история
Една от най-забележителните особености на Охрид през XIX и началото на XX век е броят на военните дейци, родени в града и достигнали до високи командни длъжности в българската армия. Някои от тях участват в Сръбско-българската война, други в Балканските войни и Първата световна война, а част от тях са свързани и с националноосвободителното движение в Македония.
Климент Бояджиев (1861-1933)
Бояджиев получава първоначалното си образование в родния град, където негов учител е Григор Пърличев. По-късно завършва Военното училище в София през 1883 г., а през 1893 г. придобива допълнителна военна подготовка в Академията на Генералния щаб в Торино, Италия.
Участва в Сръбско-българската война от 1885 г. като адютант в щаба на Западния корпус. През следващите години заема различни командни и щабни длъжности, като постепенно се утвърждава като един от подготвените офицери в българската армия.
По време на Балканските войни Бояджиев участва в операциите срещу Османската империя. През Първата световна война е назначен за командир на Първа българска армия, която води настъплението в Моравското направление и участва в операциите срещу сръбската армия през 1915 г.
Във военната история остава с участието си в едни от най-важните операции на българската армия през този период. За него е запазен и спомен, предаден от полковник Д. Азманов, според който през октомври 1915 г., наблюдавайки залеза по време на настъплението към Ниш, генералът казал: "Вижте тази картина, не е ли тя предзнаменование за залеза на Сърбия? А може би и за възкресението на моя Охрид".
Думите, предадени в спомените за него, показват личната връзка на генерала с родния му град и надеждата му за неговото бъдеще.
Кръстю Златарев (1864-1925)
Генерал-лейтенант Кръстю Златарев е роден на 23 февруари 1864 г. в Охрид. Той е един от българските военачалници, свързали името си с бойните действия в Тракия, Македония и отбраната на Дойранската позиция.
Златарев завършва Военното училище в София през 1884 г. и се включва в Сръбско-българската война от 1885 г., в която участва като командир на рота. За проявената си храброст получава военни отличия и продължава развитието си в армията.
По време на Балканската война командва 29-и пехотен Ямболски полк. Под негово ръководство подразделението участва в боевете при Лозенград, Чаталджа и Одрин. През Междусъюзническата война от 1913 г. Златарев воюва срещу сръбските сили в района на Злетовска река, Щип и Брегалница.
Особено важно място в неговата кариера заема Първата световна война. Тогава той организира и командва 11-а пехотна Македонска дивизия, която има ключово значение за българското военно присъствие на Македонския фронт. Частите на дивизията участват в отбраната на Дойранската позиция - един от най-значимите участъци на българския фронт.
След края на войната Златарев преминава в запас. През 1925 г. става една от жертвите на атентата в църквата "Света Неделя" в София, извършен на 16 април.
Неговият житейски път е показателен за поколението български офицери, чието военно развитие преминава през войните за национално обединение и защитата на българските позиции на Балканите.
Александър Протогеров (1867-1928)
Генерал-лейтенант Александър Протогеров е роден на 23 февруари 1867 г. в Охрид. Той е военен деец, революционер и един от ръководителите на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО).
Първоначалното си образование получава в родния град, след което заминава за Княжество България. През 1887 г. завършва Военното училище в София. Още като млад офицер участва в Сръбско-българската война от 1885 г., в която се проявява като доброволец и взводен командир.
Военната му кариера се развива паралелно с активното му участие в националноосвободителното движение. Протогеров се включва във Върховния македонски комитет, а по-късно участва в дейността на революционните организации, борещи се за освобождението на българското население в Македония.
През 1902 г. е свързан с Горноджумайското въстание, а през 1903 г. участва в Илинденско-Преображенското въстание. В следващите години продължава да заема важни позиции в революционното движение. По време на Балканските войни е свързан с щаба на Македоно-одринското опълчение, а през Първата световна война заема ръководна длъжност в Македонската военноинспекционна област.
След края на войната Протогеров се включва във възстановяването на ВМРО заедно с Тодор Александров и Петър Чаулев. През 1924 г. е сред подписалите Майския манифест, който отразява вътрешните политически противоречия и различията в стратегическите виждания за бъдещето на организацията.
На 7 юли 1928 г. Александър Протогеров е убит в София заедно със своя телохранител Атанас Гоцев. Покушението е част от тежките вътрешни конфликти във ВМРО през междувоенния период.
Личността му остава свързана както с българската военна история, така и с драматичната история на македонското революционно движение.
Охридските възрожденци - борбата за българския език и просвета
Военните дейци не са единствените личности, с които Охрид допринася за българската история. През XIX век градът се превръща в едно от важните средища на българското национално Възраждане. В него се развиват борбите за църковна независимост, за българско образование и за утвърждаване на родния език в училищата и общественото пространство.
Сред най-значимите представители на тази епоха са Кузман Шапкарев и Григор Пърличев.
Снимка: православен манастир Свети Наум
Кузман Шапкарев (1834-1909)
Кузман Шапкарев е роден на 1 февруари 1834 г. в Охрид. Той е български възрожденски просветител, учител, етнограф, фолклорист и книжовник, посветил голяма част от живота си на събирането и съхраняването на българското народно творчество.
Първоначалното си образование получава в родния град, където учи при своя вуйчо Янаки Стрезов. По-късно продължава обучението си в Битоля, където се запознава с Димитър Миладинов. Срещата с видния възрожденски учител оказва съществено влияние върху неговото развитие и го насочва към борбата за българско просвещение.
Шапкарев работи като учител в редица населени места в Македония, включително Охрид, Струга, Битоля, Прилеп и Кукуш. В своята преподавателска дейност последователно отстоява необходимостта от обучение на разбираем за местното население език и от развитие на българското образование.
Наред с учителската си работа той извършва мащабна събирателска дейност. Записва и публикува народни песни, приказки, обичаи, пословици и други образци на фолклорното наследство. Неговите трудове се превръщат в ценен извор за изследването на традиционната култура на българското население в Македония.
Кузман Шапкарев умира на 18 март 1909 г. в София, оставяйки след себе си значително книжовно и фолклорно наследство.
Григор Пърличев (1830-1893)
Григор Ставрев Пърличев е роден на 18 януари 1830 г. в Охрид. Той е поет, преводач, учител и обществен деец, чието творчество заема важно място в литературната история на Балканите през XIX век.
Пърличев израства в Охрид в семейството на Мари́я и Ставре Пърличев. Баща му умира, когато бъдещият писател е едва на шест месеца. В ранните си години учи при Димитър Миладинов, който оказва значително влияние върху образованието и интелектуалното му развитие.
Пърличев продължава обучението си в Атина, където изучава медицина, но постепенно насочва интересите си към литературата и преподавателската дейност. През 1860 г. участва в литературен конкурс в гръцката столица със своята поема "Сердарот" ("Ο Αρματωλός"). Творбата му печели първа награда и авторът получава прозвището "Втори Омир" заради литературните си способности.
Успехът му в Атина го превръща в една от забележителните фигури на балканската литература през XIX век. Поемата "Сердарот" разглежда теми като героизма, саможертвата, честта и трагичната съдба на човека в условията на насилие и междуособици.
След завръщането си в Македония Пърличев се посвещава на просветителска дейност. Работи като учител в различни населени места и активно участва в борбите за утвърждаване на славянския език в образованието и църковния живот. През 1868 г. е арестуван от османските власти и изпратен в затвора в Дебър след конфликт с гръцкия охридски владика.
През следващите години продължава да работи за развитието на местното образование. Неговата дейност е свързана с постепенното утвърждаване на българския език в училищата в Охрид и с противопоставянето на гръцкото културно и църковно влияние.
Сред по-известните му произведения са "Сердарот", "Скендербег" и неговата "Автобиография", която представлява ценен извор за обществените и културните отношения в Македония през XIX век.
Пърличев остава една от най-интересните личности на Охридското възраждане - творец с европейска литературна известност, но и общественик, свързал живота си с просветата и културните борби на своето време. Неговата национална идентичност и литературно наследство се разглеждат по различен начин в съвременните българска и македонска историография, което е важно да се отчита при историческото му представяне. Умира в родния си град на 6 февруари 1893 г.
Охрид и българската историческа памет
Историческото значение на Охрид не може да бъде ограничено единствено до отделни личности или военни събития. Градът е част от по-широк исторически процес, в който се формират и развиват българската държавност, книжовност и национално самосъзнание.
През Средновековието Охрид е свързан с политическата история на Първото българско царство, с управлението на цар Самуил и с дейността на българските книжовници и духовници. През Възраждането той се превръща в средище на борбите за българска просвета и църковна независимост. През XIX и началото на XX век от града произлизат личности, които участват в изграждането на българската армия, в националноосвободителното движение и в съхраняването на българската културна традиция.
Климент Бояджиев, Кръстю Златарев и Александър Протогеров представляват поколение български военни дейци, чиито биографии са неразривно свързани с историята на България. Кузман Шапкарев и Григор Пърличев пък оставят наследство, което свидетелства за значението на образованието, книжовността и културната памет за съхраняването на националната идентичност.
Тези личности живеят в различни исторически епохи, имат различни професионални пътища и се изправят пред различни предизвикателства. Общото между тях е връзката им с Охрид и мястото, което заемат в историята на българското общество.
Историята на географската област Македония също не може да бъде разглеждана извън нейното многовековно участие в развитието на българската държава и култура. Това не означава, че всички исторически периоди и съвременни национални идентичности трябва да бъдат приравнявани. Но означава, че българското историческо наследство в региона има конкретни личности, институции, документи и културни паметници, които не могат да бъдат пренебрегвани.
Охрид е един от най-ярките символи на тази историческа приемственост. От времето на Климент Охридски и цар Самуил до възрожденците и българските генерали градът дава на България личности, които със своето слово, знания, военни умения и обществена дейност оставят трайна следа в националната история.
Техният завет е свързан със съхраняването на паметта, отговорността към родината и убеждението, че образованието, културата и свободата са основа на едно достойно общество. Затова Охрид не е просто географско понятие или туристическа забележителност. Той е част от българската историческа памет - град, чиито книжовници, просветители, революционери и военачалници свидетелстват за дълбоките исторически връзки между България и Македония.
