Марко Мендоса преди концерта в София: Музиката винаги е на първо място

Самият Марко Мендоса ви очаква с бандата си на 2 ноември в столичния клуб Rock’n’Rolla, а подгряващата група ще са родните рок юнаци “Елит”, водени от легендите Оги и Наско. Промоутър е “София мюзик ентърпрайзес”. Не се бавете, а се снабдете с билет!

Марко, какво те кара и днес да посягаш към баса с истинско вълнение - самата работа, хонорарът, вдъхновението или някаква комбинация от трите?

Разбира се, че е комбинация от трите, но не влязох в този бизнес заради парите или заради начина на живот. Просто се случи. Влюбих се в китарата, когато бях на 12 или 13 години. Открих приятел в този инструмент. Открих място, където можех да се чувствам добре, да уча и да усещам, че принадлежа. Бях онова неловко хлапе, което не успяваше да намери мястото си в живота. Бях несигурен, затворен и много срамежлив. Тогава се появи китарата и промени живота ми. И до днес обичам предизвикателството - да уча музика, да изляза на голяма сцена или в малък клуб, да намеря точната партия и да видя реакцията на публиката. Няма сума пари, която може да замени това усещане.

Става още по-специално, когато занесеш собствената си музика в друга държава и хората познават песните и пеят текстовете. Ако си истински артист, движи те страстта. Парите, бизнесът и логистиката идват след това и трябва да се научиш как да се справяш с тях. Но в центъра все още е музиката. И винаги ще бъде.

А какво оформи онази част от свиренето ти, която хората вече разпознават като изцяло твоя?

Това май трябва да попитате тях! Аз възприемам себе си като нещо като музикален хамелеон. Канят ме да свиря различни видове музика и макар през последните години рокът да е основният ми дом, се нагласям спрямо онова, което конкретната музика изисква от баса. Когато правя собствената си рок музика, фънкът и латино влиянията излизат съвсем естествено, защото са част от мен. Те са в ДНК-то ми.

Когато влизам в музикалния свят на друг артист, изучавам каталога му и се опитвам да разбера човека чрез неговата музика. Точно така подходих, когато започнах да работя с Joe Satriani и Steve Vai. Те имат много ясно разпознаваеми звуци, мелодии и музикални идентичности. Трябва да ги разбереш, преди да решиш каква ще бъде собствената ти роля. Искам хората да започнат да ме разпознават и като певец и автор на песни. Винаги съм пял, но дълго време бях предимно беквокалист. Собствените ми проекти по-рано бяха по-близо до джаза, латино джаза и фънка и не се развиха в същия мащаб. Писането на собствени песни в рок среда ми даде нов начин да изразя себе си.

Разбира се, аз все още съм басист - но съм басист, който пее и пише песни.

Свиренето ти е много изразително, но такова е и физическото ти присъствие на сцената. Тази увереност дойде ли естествено, или я изграждаше концерт след концерт?

Разви се инстинктивно с опита. Когато правиш нещо достатъчно дълго, натрупваш умения, без винаги да осъзнаваш това. В началото допускаш много грешки и някъде отзад в съзнанието си запомняш кое работи и кое не. Когато феновете идват на концерт, те искат да бъдат увлечени. Искат да усещат, че си се отдал на случващото се изцяло. Аз се опитвам да бъда вътре в музиката на сто процента.

Най-силната връзка с публиката идва от отношенията между музикантите на сцената. Ако се слушаме, ако общуваме чрез музиката и наистина се забавляваме, тази енергия стига и до хората пред нас. Ако на нас ни е хубаво, и те могат да се отпуснат и да се забавляват. Когато гледам приятели на сцена, точно това търся. Наистина ли са вътре в музиката? Свирят ли от нутрото, или само с главата? Общуват ли помежду си, или просто възпроизвеждат партиите си. Като фронтмен съм се учил и от някои от най-добрите - David Coverdale, Ted Nugent, Thin Lizzy, Dolores O’Riordan и много други. Тези уроци остават в теб.

Свирил съм навсякъде - от миниатюрни клубове до огромни фестивали. Чуваш рева на публиката, когато обявят групата, и тази енергия идва към теб като вълна. После удряш първия акорд - и понякога не се случва абсолютно нищо, защото техниката е отказала. Какво можеш да направиш? Смееш се. Не можеш да контролираш всичко. Да се научиш да минаваш през подобни моменти също е част от това да станеш истински сценичен музикант.

В кариерата ти има постоянни групи, концертни състави, студийни сесии, колаборации и собствена музика. Как се променя подготовката ти при различните проекти?

Преди всичко аз съм басист, така че основната ми задача е да науча басовите партии. Опитвам се да запомня всичко и да не използвам записки на сцената. Нямам формално музикално образование. Не съм учил в музикално училище. Почти всичко, което знам, съм научил в движение и чрез опита, който натрупваш, докато работиш. Научаваш басовите линии, песните и обикновено част от беквокалите, което означава, че трябва да знаеш и текстовете. При група като Whitesnake партиите вече бяха установени. Басистът им в началото Neil Murray заслужава огромно признание, защото в известен смисъл се превърна в един от моите учители. Аз взимах неговата четка и продължавах да рисувам върху платно, което той вече беше помогнал да бъде създадено.  Всеки път, когато правиш това, научаваш нещо и го прибираш в джоба си. После го носиш със себе си в следващия проект.

При собствената ми музика отговорността е по-голяма, защото аз съм фронтменът. Трябва да предам текста, историята и емоционалния смисъл на песента. Но басът продължава да трябва да бъде стабилен и естествен във всяка част. Най-важната връзка е тази с барабаниста. Когато ритъм секцията наистина работи, това не може да бъде сбъркано. Усещаш го, чуваш го и тялото ти започва да се движи. Тази основа дава на певеца, мелодията и солистите място, върху което да стъпят.

Гордея се с това, че си “пиша домашното”. Различните артисти и жанрове изискват различни инструменти и подходи, но принципът винаги е един и същ: разбери задачата, подготви се както трябва, появи се навреме и си свърши работата. После, години по-късно, някой си спомня, че си дошъл подготвен, направили сте една единствена репетиция и си се справил - и ти се обажда отново.

За щастие, това се превърна в моя репутация. Безкрайно съм благодарен. Понякога го наричам „Нагласа на благодарност“. Бях хлапе в Тихуана, което слушаше цялата тази музика като насън, а сега някои от тези хора, които са правили тази музика ми се обаждат да свирим заедно. Това продължава да ме изумява.

Какво научи от работата си с Tommy Aldridge за връзката между баса и барабаните?

Работил съм толкова много с Tommy, че познавам стила му, а той познава моя. Звукът му е огромен. Той запълва страшно много пространство и като басист трябва да усещаш това и да го подкрепяш. Според мен музиката започва от барабанния стол. Барабанистът е карбураторът на двигателя, а аз съм едно от буталата, които му помагат да се движи. Разбираме се толкова добре музикално, защото той знае, че ще дойда подготвен и че приемам работата сериозно. Когато свириш с барабанисти като Томи, лесно можеш да се разглезиш. Обичам го и като човек. Той е изключителна личност.

Tommy Aldridge е Tommy Aldridge - няма втори като него.

Последния път, когато много от българските фенове те видяха, ти свиреше между две монументални китарни личности - Joe Satriani и Steve Vai. Трудно ли е да намериш собственото си място в такава среда?

Не бих го нарекъл трудно, но трябва много добре да разбираш ситуацията. Това е тяхната музика и те са в центъра на вниманието. Когато ме поканят в подобен проект, първо си давам ясна сметка какво е необходимо и каква е моята роля. Като басист задачата ми е да създам огромен груув и здрава основа. С барабанист като Kenny Aronoff това се превръща в истинско удоволствие. Той е толкова изключителен музикант, че да влезем в общ ритъм идва съвсем естествено. Joe и Steve бяха достатъчно щедри да ме поканят да пея в няколко песни и за няколко минути аз да бъда човекът в центъра на сцената. Това ме изненада. Изведнъж трябваше да науча текстовете, да изляза напред и да се погрижа да не съжалят, че са ми дали тази възможност.

Имаш два избора. Можеш да излезеш неподготвен и присъствието ти да не промени нищо, или да пристъпиш напред и да внесеш нещо истинско в момента.

Не можеш само да се преструваш, че си вътре в песента. Трябва наистина да си вътре в нея. За щастие, те бяха доволни, аз също бях доволен, а публиката реагира прекрасно. Имаше разговори да направим още нещо заедно, така че ще видим какво ще се случи.

Нека преминем към Whitesnake. Как попадна в света на David Coverdale?

Самият Дейвид ми се обади. Беше като сцена от рокендрол филм - не вярваш кой е човекът от другата страна на телефона. Телефонът звънна и чух: „Здравей, скъпи, обажда се David Coverdale.“

Реших, че някой си прави шега с мен, и затворих. Той се обади отново и каза: „Дейвид е. Не затваряй.“

Тогава разпознах гласа и веднага се извиних. Покани ме в дома си близо до езерото Тахо. Прекарахме целия ден заедно, обядвахме и говорихме за всичко. За мен беше нереално. Като дете за пръв път бях видял Дейвид по телевизията с Glenn Hughes и Deep Purple. Тази картина все още беше в главата ми, а сега седях в дома му и обсъждахме възможността да работим заедно. Каза ми, че подготвя албум и иска да участвам. Това се превърна в Into the Light. Красив албум с невероятни музиканти, макар да не мисля, че получи вниманието, което заслужаваше. След това Ковърдейл ми каза, че иска да бъда неговият басист. Слушайте обаче какво се случи после. Няколко седмици преди началото на репетициите за турнето баща ми се обади и ме помоли да отида при него в Сан Диего. Беше диагностициран с рак в терминален стадий и лекарите му даваха около три месеца живот. Обадих се на Дейвид и му казах, че не мога да тръгна на турнето. Знаех, че няма да бъда в в точното състояние, а ако получех обаждане, че баща ми си отива, щях да си тръгна незабавно.

Тогава Дейвид прояви невероятно разбиране. Каза ми: „Ще намерим някого да те замести, но ти си моят басист. Ти си моят човек.“

Никога няма да забравя тези думи.

Баща ми живя десет месеца, а не три, и това бяха най-красивите десет месеца в живота ми. Не съжалявам за решението си нито за секунда.

Той беше човек от старата школа. Попита ме от колко пари се отказвам и когато му казах, отвърна: „Ти луд ли си, отивай да свириш…?“ Казах му: „Тате, ще има и други турнета, ще има и друга работа. Но имам само един баща и това си ти.“  Затова Tony Franklin беше със “Снейк” на турнето, а по-късно, когато моментът беше подходящ, Дейвид ме върна в групата. Работата с него се превърна в един от големите върхове в кариерата ми.

Съставът на Whitesnake с Doug Aldrich, Reb Beach, Timothy Drury, Tommy Aldridge и мен беше изключително силен и във вокално отношение. Дейвид ме чу да пея някои от старите партии на Glenn Hughes от периода на Deep Purple и започна да ми дава повече вокали. Този период помогна изключително много на кариерата ми и винаги ще бъда благодарен на Ковърдейл.

Има един стар лаф, приписван на Coverdale: „Никой никога не е напускал Whitesnake - аз съм уволнил всички.“ Има ли истина в него, или това е просто добър рокендрол фолклор?

Хахаха, Това е рокендрол митология. Винаги има две страни на историята. Работата с Дейвид беше огромен връх и помогна страшно много на кариерата ми, но през този период моите собствени ангажименти започнаха да се увеличават. Получавах обаждания за записи, турнета и колаборации с много различни хора. В същото време, след края на турне на Whitesnake, можехме да се приберем и да чакаме шест, седем или осем месеца, без да знаем каква ще бъде следващата стъпка. Бях женен, отглеждах деца и имах финансови отговорности. Не можех просто да чакам, без да знам дали ще има нов албум или следващо турне.

Започнах да работя с Neal Schon в Soul SirkUS, с Dolores O’Riordan, а след това отново с Thin Lizzy и John Sykes. Нито една от тези възможности нямаше да се случи, ако бях останал вкъщи да чакам.

В крайна сметка Дейвид реши да използва друг басист, защото аз не бях свободен. Технически погледнато, можеш да кажеш, че ме е уволнил. Нямам проблем с това. Причината беше, че не можех повече да чакам, без да знам какво предстои. Не съжалявам. Един от най-важните уроци, които съм научил в този бизнес, е да разпознаваш възможностите, когато се появят, и да разбираш, че понякога движението напред изисква компромиси.

Спомена китариста John Sykes, той си остава загадъчна и според много фенове недооценена фигура. Какво разбра за него едва след като започнахте да правите музика заедно?

Джон беше много взискателен в студиото и аз ценях това. Ако не си подготвен, веднага си проличава. Но той притискаше хората, защото знаеше, че са способни на повече. Първоначално ме избра, защото свирех на безпрагов бас. Искаше музикант, който да наследи Tony Franklin, а Тони, знаете, е изключителен басист. Аз вече бях голям негов почитател, както и на първия албум на Blue Murder.

Джон беше чул за мен, докато свирех в латино-джаз-фънк трио в Лос Анджелис. Дойде да ни гледа и след шоуто ме попита директно дали бих участвал във втория албум на Blue Murder. В началото говорехме само за студийна сесия, но се разбрахме толкова добре, че ме покани да тръгна на турне и да стана част от групата.  Казваше: „Нека поработим върху това“ или „Нека опитаме нещо друго“. Искаше най-доброто от теб, просто защото знаеше, че можеш да го дадеш. Той беше и човекът, който ме въведе в лагера на Thin Lizzy. По-важното е, че с Джон се свързахме на лично ниво. Станахме много близки и аз го обичах.

Това, което постепенно разбрах, беше, че той е бил наранен много дълбоко от неща, случили се в музикалния бизнес. Не е необходимо да обсъждам подробностите или замесените хора, но Джон така и не успя напълно да излезе от тази болка. По-късно се случиха и други неща и в един момент му беше дошло до гуша - не от музиката, а от музикалната индустрия. Той се отдръпна от бизнеса и стана до известна степен отшелник, но поддържахме връзка. Понякога минаваха шест или седем месеца и тогава получавах съобщение: „Здравей, братко, как си? Мислех си за теб.“ След това можехме да говорим два часа.

Искрено се радваше на успехите ми. Когато разбра, че работя с Joe Satriani, беше много щастлив за мен. След много години ми каза, че е работил върху нова музика и иска да отида в студиото. Обещах му, че ще се обадя веднага щом се върна в Лос Анджелис през януари миналата година. Когато кацнах, му звъннах. Нямаше отговор. Продължих да опитвам.

Седмица по-късно синът му Джеймс ми се обади и ми каза, че Джон е починал през декември 2024 година. Каза ми, че преди новината да бъде обявена публично, Джон е искал да знам, че ме е обичал и че съм бил много специален за него.

Джон беше загадка. Никога не успяхме докрай да го разгадаем. Но вярвам, че беше дълбоко наранен и тази болка го отдалечи от бизнеса. Сега хората преоткриват таланта му и най-после му отдават част от признанието, което заслужаваше още преди години. За съжаление, този бизнес често работи точно така.

Нали не забравьяте че той е съавтор на Дейвид в някои от емблематичните песни на “Уайтснейк” като “Is This Love?”, “Crying in the Rain”, “Give Me All Your Love” и много други..

А когато чуеш „Still of the Night“, чуваш Джон и никой друг. Това е неговият риф, неговото докосване и неговият музикален подпис. Това безпогрешно е Джон Сайкс.

Някои от по-ранните ти гостувания в България са свързани с покойната българска музикална мениджърка Яна Янчева. Какво помниш за нея?

Разбира се, че помня Яна. Запознахме се, докато работех по нещо в Русия. Тя беше почитател на Whitesnake и Thin Lizzy и откри, че правя и собствена музика. Яна имаше решаваща роля да дойда в България. В много отношения тя беше човекът, който ме запозна с вашата страна. След това започнах да работя по малко и с дъщеря й Дария.

Смъртта й се случи толкова бързо. Каза ми, че е болна, и приблизително три месеца по-късно вече я нямаше. Беше шокиращо.

Яна беше прекрасен човек. Подкрепяше ме, грижеше се за мен и винаги се уверяваше, че всичко е наред. По-важното е, че разбираше кой съм - и като човек, и като музикант. Разбираше пътя ми, амбициите ми и страстта, която изпитвам към собствената си музика. Тя беше промоутър и, разбира се, това беше нейната професия. Но вярвам, че виждаше нещо специално в онова, което правех, и искрено искаше да го донесе в България. Говорехме за много неща, които можехме да направим в бъдеще. За съжаление, тя си отиде, преди тези планове да се осъществят. В кариерата си имах щастието да срещна хора, които наистина разбираха кой съм и ми помагаха по пътя. Съвсем естествено е да се привличаш към такива хора.

Винаги ще бъда благодарен на Яна.

Източник:BadRock Radio